май 2016

Форумът „Съдебна реформа сега: Гражданското ускорение” се проведе на 19 април 2016 г. в зала „Ерато” в София, с идея за равносметка и поглед към бъдещето по пътя към истинска съдебна реформа в България. Представена беше и единствената по рода си гражданска кампания за съдебна реформа – НГИ “Правосъдие за всеки”.

Весислава Иванова, съдия от Софийски градски съд, участва във втората част:

Решителен момент за съдебната система: Компромисът в историческия компромис. Какво не беше направено – конституционните промени, измененията в ЗСВ и недовършената съдебна реформа.

Много неща се казаха. Не бих казала, че мога да имам някакъв решителен принос да кажа нещо по-различно. Аз бих откроила основно два проблема. Единият е по-дългосрочен и беше засегнат вече в изказванията на всички преди мен. Той касае нивото на гражданското образование, ниската информираност и отношението на хората към важните проблеми в държавата. И аз не считам, че само съдебната реформа е тук секторът, за който говоря. Така че в дългосрочен план считам, че трябва да се набележат системни мерки и усилия, за да се преодолее този дефицит на гражданското ни общество. Следващото, което вече в краткосрочен план трябва да сторим всички ние, касае именно измененията в Закона за съдебната власт и необходимостта те да се преведат на по-прост език до широк кръг от хора. Наскоро например самата аз, като четох коментарите за здравната реформа, осъзнах, че всъщност не мога да формирам отношение към поставените въпроси, поради простата причина, че не съм добре информирана. Аз имах начин да се информирам и говорих със свои приятели лекари, по който повод те ми казаха, че да, всъщност за разлика от лекарското съсловие, съдийското например е предприело някакви усилия да разпространи идеята за съдебната реформа, така че на тези хора тя не им е така дълбоко неизвестна, както на мен съдебната реформа… Лекарската реформа – може и съдебната да ми е неизвестна вече. В този ред на мисли – това, което направи Инициативата, тези усилия които полагаме ние отвътре, колкото и малозначителни понякога те да изглеждат и колкото и неизвестни за някого да се струват, очевидно дават някакъв резултат. Ако искаме гражданското общество да ни подкрепя, то трябва да знае какво се случва, за да може да формира отношението си към него. Иначе няма как това да се случи.

Важен е контролът върху законодателния процес, тъй като в момента такъв като че изобщо да не се осъществява. Самата аз имах възможност да присъствам в парламента и да видя как нещата се случват там и на мен ми се стори ужасяващо. Никога не съм си представяла, че точно по такъв начин може да се обсъди и приеме поправка в основния закон на страната. Говоря за Конституцията. Наблюдавайки отгоре, от балкона, успях да забележа, че решителна част от хората дори не знаят за какво точно гласуват в момента. Някакви текстове се прегласуват неколкократно по несъществуващи правила, каквито аз не съумях да открия. Текат някакви договорки в кулоарите по не особено скрит начин и всичко това при положение, че ставаше въпрос за Конституцията и за процес, който беше във фокуса на общественото внимание поне за този момент. Присъствах след това и в правната комисия, когато на второ четене трябваше да минат измененията в Закона за съдебната власт и там също се изумих от нивото на дебата и от отсъствието на юридически аргументи. Някак акцент се постави – защото това беше отразено, върху въпроса за заплатите на Висшия съдебен съвет. Той може и да не беше най-важният, но брутален беше начинът, по който се аргументира това предложение. Не мога да повярвам, че с такива несъстоятелни аргументи, които дори ме е срам да повторя, се прие такова едно предложение, че на всичкото отгоре, се прие изменение в закона. Пропусна се обаче това, че отпадна изискването депутатите да обяснят как са стигнали до определена кандидатура, за да я предложат за член на ВСС от тяхната квота. Този процес е особено важен за да го няма пазарлъкът, за който всички така си говорим. Аз не знам дали някой така го нарече, простете ми, но тази дума ще употребя, защото това се случва всъщност. А, значи го цитирам. Благодаря ти, Нели! Това беше смисълът на това предложение, за което се каза, че то всъщност не се разбира, тъй като някой трябвало да обяснява своя мисловен процес. А това е много трудно, да!

Това ми се струват най-важните задачи, с които трябва да се справим. Да искаме рационални обяснения и да настояваме за рационални обяснения, защото всички ние сме членове на гражданското общество и такива ни се дължат.

Вижте изказването на съдия Весислава Иванова:

Форумът „Съдебна реформа сега: Гражданското ускорение” се проведе на 19 април 2016 г. в зала „Ерато” в София, с идея за равносметка и поглед към бъдещето по пътя към истинска съдебна реформа в България. Представена беше и единствената по рода си гражданска кампания за съдебна реформа – НГИ “Правосъдие за всеки”.

Атанас Атанасов, съдия от Софийски градски съд и председател на Съюза на съдиите в България, участва във втората част:

Решителен момент за съдебната система: Компромисът в историческия компромис. Какво не беше направено – конституционните промени, измененията в ЗСВ и недовършената съдебна реформа.

Именно в този дух искам съвсем накратко да кажа с няколко думи как виждам аз лично това, което можем да направим ние, като професионална организация, и вашата Инициатива в областта на истинската промяна на съдебната система.

Тъй като идеите на Инициатива „Правосъдие за всеки” имат законодателен характер, законодателният аспект е първото нещо, за което искам да говоря. Според мен неслучилата се както трябва конституционна промяна дава възможност да бъде продължена дискусията по ключовите идеи за съдебна реформа. Защото това, което не беше направено, дава възможност непрекъснато да се поставя на внимание несъответствието на законодателството – включително и във вида, в който беше прието, със съществуващи на европейско ниво стандарти. В наше становище на Съюза на съдиите, само от преди няколко дни, изрично констатирахме, че остават нерешени на конституционно ниво въпросите за възможността за политическа намеса в управлението на съдебната власт, чрез броя на представителите на парламентарната квота във Висшия съдебен съвет. Също така остава нерешен въпросът с продължителността на мандатите на членовете на Висшия съдебен съвет, доколкото при възприемане на модела на постоянно действащ, той не съответства на изрична препоръка на Консултативния съвет на европейските съдии: За да не прекъсват контакта с общността, членовете на Висшия съдебен съвет трябва да имат по-кратък мандат. А мандатът от пет години в никакъв случай не може да се възприеме за такъв.

Също в законодателен аспект е много важно това, което става със Закона за съдебната власт – с дейността, която се извършва в Министерството на правосъдието по изготвяне на промените, касаещи самоуправлението на съдилищата, начина за избор на председатели на съдилища съответно, т.нар. трима големи, въпросите с атестирането, конкурсите, дисциплинарните производства. Аз съм оптимист относно начина за избор на тримата големи. Въпреки че беше пропуснато този въпрос да бъде преуреден с т.нар. първа писта, има възможност сега – с тази част от закона, която тепърва предстои да бъде изготвена като проект, да бъде предвидена възможност пленумите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд да издигат кандидатури.

Относно възможността Инициативата да въздейства на този процес, много е важно това, че ако бъде използван механизмът, по който минаха промените по т.нар. първа писта, това означава, че преди да бъде представен за обсъждане в Съвета за продължаване на актуализираната система за съдебна реформа, пък и след това, проектът ще бъде обнародван на страницата на Висшия съдебен съвет. В този смисъл е важно – ние, като професионална организация, ще го сторим задължително, но и неправителствените организации, и вашата Инициатива да вземат активно участие в коментарите на начина, по който са уредени всички тези въпроси, в даване на предложения. Това е особено важно, с оглед и експертния потенциал на Инициативата, която е съставена от толкова компетентни юристи.

На следващо място, както каза Калин, (б.р. съдия Калин Калпакчиев) законодателният аспект не бива да се фетишизира. Много е важно как ще бъде приложен законът. Защото при един съставен от компетентни, мъдри и добронамерени членове Висш съдебен съвет, при една магистратура, която е съставена от такива хора, и най-лошият закон ще бъде приложен мъдро, умно и по начин, който не буди възражения.

Висшият съдебен съвет от утре започва работа по колегии. Утре е първото заседание на съдийската колегия. Начинът, по който е съставено сега, и мнозинството, което изпъква, ни кара да бъдем песимисти, относно това дали ще се промени дейността на Съвета. Но тук пак е необходимостта от натиск – натиск от страна на професионалната общност и натиск от страна на обществото. Така че формалната прозрачност, която ще бъде осигурена – чрез пряко излъчване, чрез задължението за мотивиране на избора, на решенията, които взема Висшия съдебен съвет, чрез явното гласуване и забраната за въздържане – всичко това ще допринесе за по-добро осъществяване на функциите на Съвета.

На последно място по ред, но не по значение, е аспектът за вътрешната и външна активност. Професионалната общност – независимо от това дали като реакция на Съюза на съдиите в България, или като действия на отделни членове, винаги е била важна в изминалите години. Формите са били различни – писма до Висшия съдебен съвет, с които сме поставяли на внимание въпроса със случайното разпределение; в течение на годините подписки по кадрови въпроси; случаят със Софийски градски съд, когато първо 15, после 24 съдии решихма да се разбунтуваме, както беше описано от медиите. Всичко това обаче става много трудно. Има стагнация, колегите са поставени под натиск от страна на председателите на съдилища, от възможната реакция на Висшия съдебен съвет. Всичко това става много трудно. Колегата Бойко Атанасов също може да каже какво е това да предпремеш нещо с ясното съзнание, че ще бъдеш изправен срещу твои колеги. И ние го преживяхме в Софийски градски съд при изслушванията, организирани от Висшия съдебен съвет. Затова е много важна подкрепата от обществото, от медиите, и всички начини, по които може да бъде активизирана такава една активност.

Искам да завърша с това, че много са важни идеите за съдебна реформа, много е важно също така да се следи как действа Висшия съдебен съвет. Това, което също е от особена важност, е предстоящият избор на членове на Висшия съдебен съвет, който ако приключи мандатът на този Съвет, както е предвидено, ще се осъществи само след една година. Ние, като организация, ще направим необходимото, за да активизираме общността, така че да бъдат излъчени и избрани наистина кандидати от професионалната общност, които отговарят на изискванията и за висок морал, и за професионализъм.

Не по-малко важно е обаче какви членове на Висшия съдебен съвет ще бъдат избрани от парламента. Това предвидено мнозинство от две трети крие много рискове от договорки, както отебеляза Калин. Затова следва всички граждански организации да са активни, да следят как протича този процес и ако могат, също така да предлагат кандидатури, макар и формално това да не е предвидено в закона. Важно е как Народното събрание ще отговори на такава инициатива. Да се надяваме – не по начина, по който отговаря на ключовите идеи за съдебна реформа.

Вижте изказването на съдия Атанас Атанасов:

 

Форумът „Съдебна реформа сега: Гражданското ускорение” се проведе на 19 април 2016 г. в зала „Ерато” в София, с идея за равносметка и поглед към бъдещето по пътя към истинска съдебна реформа в България. Представена беше и единствената по рода си гражданска кампания за съдебна реформа – НГИ “Правосъдие за всеки”.

Съдия Калин Калпакчиев, член на ВСС, участва във втората част:

Решителен момент за съдебната система: Компромисът в историческия компромис. Какво не беше направено – конституционните промени, измененията в ЗСВ и недовършената съдебна реформа.

Аз имах повод да направя коментар и пред колеги, и публично, за това доколко сполучливи са промените и в Конституцията, и в Закона за съдебната власт, които съвсем скоро влязоха, в частта разделяне на Висшия съдебен съвет на две колегии. С една дума казано, позовавайки се на доц. Таков (б.р. доц. Кристиан Таков даде интервю за форума), това беше възможното решение в този парламент, макар и не най-доброто.

Така или иначе ние говорим сигурно от 15 години – и не само ние. И в трите становища на Венецианската комисия се казва, че трябва да има разделение, разделно администриране на съда и прокуратурата. Особено в бившите социалистически държави – това беше подчертано и в последното становище на Венецианската комисия, където има унаследена една мощна, силна прокуратура, която застрашава особено силно независимостта на съда. Това беше една от основните причини да се раздели ВСС на две колегии – да се направи опит за ограничаване на влиянието на прокуратурата в администрирането на съда. Ще видим как това ще се случи, тъй като този опит все още не е реализиран, не е проработил. Сега ще видим как той ще се случи на практика.

Разделението не беше извършено по най-добрия начин, защото в крайна сметка целта да се покрие стандартът – международен, европейски, демократичен да го кажем – съдиите, избрани от съдии да са мнозинство в съдийската колегия, не беше постигната на нито един етап. От 14-членна колегия на съда само шест, дори няма и 50% от тях, се избират от съдиите. Останалите осем – двама от тях са председателите на върховните съдилища, другите шест – избирани с две трети от парламента. Това не е кой знае колко голямо постижение, да не кажа никакво, защото, за съжаление, нашата практика и парламентарен опит показват, че двете трети, които по правило в демократичния свят са условие за постигане на легитимен консенсус за качества на личности, всъщност се използват за най-безпринципно партийно договаряне. Поне три състава на Инспектората, които са избирани с две трети, са пред очите ни за това каква, за съжаление отрицателна, селеция извършва парламентът и как превратно тълкува понятието „юристи с високи професионални и нравствени качества”.

Оттам нататък това, което каза и г-н Славов, и в становището на Венецианската комисия, и ние много пъти предлагахме, включително при последната процедура за избор на председател на Върховния касационен съд – да се даде инициатива и власт, да се деконцентрира в посока съдиите – при номинацията на председател на ВКС. Това е повече от естествено. Ако си спомняте тогава, когато се готвехме за процедурата за избор на председател на ВКС, представихме изследване за това как се номинират и избират председателите на върховните съдилища в страните от Европейския съюз и в други демократични държави. Правило е, което е наложено от естеството на функционирането на върховните съдебни инстанции, председателят да бъде първият, т.е. един измежду тях, измежду самите съдии. Не случайно във Франция той се нарича „първият председател на Касационния съд”. Такъв е бил и в България до 1944 г.

Както и да е, това беше една пропусната възможност, дори и в Закона за съдебната власт, не толкова в Конституцията. Въпреки че и там би било по-добре да бъде закрепено това правило да се предаде допълнителна съдийска легитимност на тези две длъжност и по този начин да се укрепи самата съдийска колегия от гледна точка на съдийското участие в нея. В този смисъл не по най-добрия начин се формираха колегиите, но не всичко е в законите, както знаем, особено у нас, а и не само у нас. Ние прекалено фетишизираме промяната в законите, като средство за постигане на промяна в обществените отношения, в нагласите, в мисленето.

Много важно е как ще проработи съдийската колегия, освободена дори от физическата опека на главния прокурор. Аз мога много лесно и бързо да бъда опроверган от практиката разбира се, но всички ще го видим това, най-малкото и онлайн ще се излъчват заседанията, така че публиката, всички вие, може да гледате какво се случва там и как се случва. Иска ми се да вярвам, че под председателството на г-н Панов съдийската колегия, в една променена психологическа среда, ще работи, поне по някои въпроси, по друг начин…

глас от залата: Ще се превърне в каляска.

От тиква – в каляска, да. Възможно е, аз нямам особено големи очаквания за това. Знам, че дори – това, което каза и Нели, (б. р. Нели Куцкова), може би с него ще завърша, за да дам възможност и на колегата Атанасов да каже няколко думи.

Много зависи от самите нас, съдиите. Съдийският активизъм не е толкова типичен във формите, които той придобива в България. По света по принцип е важен. За съжаление, наблюдава се и умора в голяма част от съдиите, защото години наред има очаквания да се случат положителни промени. За съжаление чрез мимикриране на промени, чрез имитация, декорация на реформи, много излъгани надежди има.

Независимо от това аз смятам, че съдиите са по някакъв начин длъжни – това е част от професионалния ни интегритет, достойнство – не само добре да се гледат делата, това е естествено първо условие, но да бъдат активни и да участват пряко в начина, по който се управлява системата.

Това е част от съдийската функция. Много от моите колеги не го възприемат по този начин, за съжаление, и изпитват страхове – за това, че могат да си развалят личното спокойствие или рахата, както се казва във ВСС. Или пък в един малък съд, в един малък съдебен район, където всички се познават – съдията, проявил активност, вдигнал глава над сивата маса, може да бъде отстрелян, грубо казано, с всички формални и неформални средства, с които председателят разполага. Това също е риск.

Но скоро прочетох речта на председателя на френския Касационен съд Бертран Лувел, който при встъпването си в длъжност през 2014 г. е говорил за това какви реформи предстоят във френската правосъдна система. Да, и там, той самият е казал как съдебната система и начинът, по който тя е конструирана, не е променяна от времето на Наполеон; как трябва да се освободи управлението на системата от прекаленото участие на изпълнителната власт в някои сфери, включително за реформи в Конституционния съд и т.н. Той завършва това си слово с една мисъл, затова че страховете и преодоляването на страховете са движещата сила на промените. Казал е това, че естествен е страхът от новите проекти, от реформите, от промяната сред всички съдии, съдиите са консервативни. „Ние трябва да бъдем смели – казва той, и да рискуваме да изпитваме страхове.” Казвам това, правейки аналогия с речта на председателя Панов „Не на страха”. В случая французите казват: „Да на страха, преодолявайте страха.”

Може би е важно това, че го казва председателят на френския Касационен съд. Спомням, че когато избирахме и ние председателя на нашия съд и припомняхме как се избират председателите на върховни съдилища в Европа, много силно впечатление ми направи – запомнил съм една реплика от публичната дискусия във Франция при избора на този същия председател Бертран Лувел. Там един от мотивите, определяйки профила на председателя, е бил: „Ние трябва да изберем силна личност, защото тя трябва да противостои на прекалено силната фигура на главния прокурор.” Това много пасваше на нашия контекст тогава и сега… Иска ми се да вярвам, че и това е потвърждение на мисълта ми, че не само законите са важни. Тогава, когато променим нагласите, отношението, духа дори ако щете, за това как работят вътре институциите – за което естествено трябва много повече време, ще имаме гаранция за някаква необратимост на реформите. Благодаря.

Вижте изказването на съдия Калин Калпакчиев.

Форумът „Съдебна реформа сега: Гражданското ускорение” се проведе на 19 април 2016 г. в зала „Ерато” в София, с идея за равносметка и поглед към бъдещето по пътя към истинска съдебна реформа в България. Представена беше и единствената по рода си гражданска кампания за съдебна реформа – НГИ “Правосъдие за всеки”.

Нели Куцкова, съдия от Софийски апелативен съд, участва във втората част:

Решителен момент за съдебната система: Компромисът в историческия компромис. Какво не беше направено – конституционните промени, измененията в ЗСВ и недовършената съдебна реформа.

Първо благодаря за поканата и за това, че ми дадохте думата. Аз се съгласих да взема участие, защото високо ценя това, което прави „Правосъдие за всеки”. Понеже говорим за ускорение, опитах се да си спомня формулата от физиката, ама не можах. Но така или иначе това означава засилване на скоростта, която зависи от други компоненти.

Както обикновно старите хора обичат да разказват спомени, аз се върнах назад в годините, когато започнаха демократичните промени. Няма да ви разказвам през какво мина и колко пъти се променяше Законът за съдебната власт, но си дадох сметка, че въпреки всичко нещо е постигнато. Давам конкретен пример. Преди ЗСВ имаше един закон за Висшия съдебен съвет, в който се предвиждаше, че делегати за избор на членове на ВСС могат да бъдат съдии, прокурори и следователи, които имат най-малко десет години стаж. Това си беше една такава разпоредба, която утвърждаваше геронтокрацията и всички знаем какъв беше манталитетът на по-възрастното поколение. Първият успех, който успяхме да постигнем тогава, по времето на министър Лучников, светла му памет, беше да премахнем тази граница за десет години стаж. След това много от колегите знаят колко пъти се променя законът. Стигна се дотам на десет души да се избира един делегат, после – на пет души да се избира един делегат. Все стъпки в правилната посока. Доколко са ускорение – не съм физик да кажа. И докато стигнем до общите събрания.

Във всичките тези години съдиите сякаш бяхме най-активни, което не е типично, защото съдията по длъжностна характеристика трябва да е неутрален и по-пасивен. Но така или иначе Съюзът на съдиите, който догодина ще направи двайсет години, през всичките тези години се опитваше да отстоява независимостта на съда. В началото бяхме изключително самотни и никой не ни разбираше. Впоследствие се появи една група от НПО, които оказваха много сериозна подкрепа. И сега, от една година, съществува „Правосъдие за всеки”. За нас това е изключително окуражаващо, защото все повече хора започваме да изповядваме едни и същи идеи.

За мен особената ценност на „Правосъдие за всеки” е това, че вие можете да контактувате с много по-широк кръг граждани – нещо, в което ние, съдиите, по силата на работата, която изпълняваме, сме силно ограничени. Когато ние направихме срещи с граждани през декември, за да се опитваме да им обясняваме какви са идеите за съдебна реформа, хората идваха и ни разказваха личните си казуси, което никак не е продуктивно. Докато една такава ваша организация, в която не са включени само юристи, а и много други хора, които са прогресивно мислещи – както от неправителствени организации, така и от бизнеса, аз съм много щастлива, че и бизнесът започва да се включва. Защото ние винаги виждаме опъковата страна на взаимоотношенията в бизнеса – как не се изпълняват договори, как се подправят, как се шиканира процесът, как се използват всякакви трикове, за да не приключи едно дело. А всъщност почтеният бизнес наистина има нужда от едно бързо и предвидимо правосъдие и много добре би било тези хора да се включат с тяхното познание и опит, и с повече разяснителна работа в самите бизнес среди.

Но аз, колеги, с оглед на това, че се говореше и за оптимизъм тук – по-хубаво от Кристиан Таков не мога да го кажа, но като гледам вашите седем ключови идеи, които сте формулирали преди една година, две вече са се реализирали. Едното е двете колегии във Висшия съдебен съвет, другото е явното гласуване. Все пак, за една година резултат 5:2 никак не е малък и да се надяваме, че ще стигнем 7:0 с общи усилия!

Благодаря на всички и ви желая успех.

Вижте изказването на съдия Нели Куцкова.

Форумът „Съдебна реформа сега: Гражданското ускорение” се проведе на 19 април 2016 г. в зала „Ерато” в София, с идея за равносметка и поглед към бъдещето по пътя към истинска съдебна реформа в България. Представена беше и единствената по рода си гражданска кампания за съдебна реформа – НГИ “Правосъдие за всеки”.

Д-р Атанас Славов, преподавател по конституционно право в СУ „Климент Охридски”, беше лектор във втората част на форума:

Решителен момент за съдебната система: Компромисът в историческия компромис. Какво не беше направено – конституционните промени, измененията в ЗСВ и недовършената съдебна реформа.

Д-р Славов говори, след като беше показано заснето интервю с доц. Кристиан Таков:

 След аргументираното, рационално и уверено изказване на доц. Таков, аз ще си позволя едно малко по-емоционално изказване. Надявам се това да не ви притесни особено. Ако ме питат как трябва да дефинирам последната половин година от това управление, от случващото се в страната, аз бих дал дефиницията „политически окултизъм“. Политически окултизъм. Защо?

Ами защото на първо място имаме една мистична политическа воля, която ту се появява, ту изчезва. Ту се материализира в някакви текстове на законите, когато трябва да се защитят нашите приятели във властта или в олигархичния кръг, ту когато трябва да се направят някакви смислени неща, тази политическа воля изчезва. Имаме усещане за нестабилност, при все че имаме стабилно мнозинство, както ни уверяват постоянно. Ние сме най-стабилните и само управляващите могат да свалят управляващите, както чухме вчера. В същото време имаме неизвестни вътрешни врагове, които рутят, ерозират стабилността в държавата. Известни външни врагове, които са на нашите граници и от които трябва да се браним, трябва да се предпазваме.

Когато става дума да се вземат ключови, важни за обществото решения, ни предлагат ПР акции. Когато прокуратурата трябва да бори едрата олигархия и престъпност, се занимава често пъти с кокошкарски дела. Когато бяха обявени шокиращи разкрития – казусът КТБ, казусът Костинброд, случващото се с различни разследвания… Тези всичките публични акции за една седмица вече са минало и очакваме следващите. С други думи рационалният публичен дискурс, който трябва да доведе до някакви смислени стъпки напред, според мен е блокиран.

Ние не знаем, аз не знам какво точно се случва в държавата. А при все че се опитвам от различни източници, независими източници, да сравнявам информация, да анализирам и да се опитвам да оформя някаква картина. Проблем е, когато и висшето партийно и държавно ръководство – и то не знае какво се случва в държавата. От тази гледна точка политическият окултизъм за мен е едно сравнително добро описание на чувството за несигурност и упованието на висши сили, както обикновено се случва в нашата политическа действителност.

Ето още няколко примера за това как тази политическа воля ту се появява, ту изчезва: Законът за съдебната власт, който вече беше гласуван в парламента. Продължаваме съдебната реформа. Продължаваме я по едни сгрешени коловози, поне що се касае до конституционната част от тази реформа. И все пак между първо и второ четене бяха вкарани текстове, които имаха шанс да променят, малко да върнат нещата към първоначалния вариант. А това бяха текстове, които всъщност бяха почерпени от становището на Венецианската комисия от миналата година.

Единият текст беше председателите на върховните съдилища да се избират, т.е. да се предлагат от съдийската колегия, а пленарният състав на Висшия съдебен съвет да действа при условията по-скоро на обвързана компетентност. А самите тези предложения да стигат в съдийската колегия от общите събрания, от пленумите на Върховния касационен и Върховния административен съд. Тези предложени текстове дори не бяха обсъдени по същество. Не им се даде гласност, не бяха обсъдени в комисията, не бяха обсъдени и в пленарна зала.

Втори текст, който имаше шанс да промени малко балансите в колегиите и да ги върне към първоначалния замисъл. Беше предложено едно двойно мнозинство за вземане на решения в съдийската колегия.  Мнозинство, според което няма да има решение, ако не се постигне мнозинство от професионалната квота, избрана пряко от съдиите. Т.е. тези осем, които се изискват за вземане на решение, плюс задължително участие на минимум четирима души от професионалната квота, за да има решение на съдийската колегия.        И това не беше обсъдено и беше подминато.

И на трето място беше предложено двойно мнозинство в прокурорската колегия, тъй че да не може да се вземе решение, без мнозинство от излъчените от Народното събрание с две трети. Т.е. да имаме някаква форма на минимална отчетност на тази институция. Всички тези предложения вече могат да бъдат открити само в архива на Народното събрание.

Така че, ако се опитаме да направим един тест по отношение на това каква реформа искаме, а какво ни се предлага, считам, че тези предложения и проекти, които бяха гласувани и тези, които предстоят, в много малка част биха покрили този тест, биха взели изпита. От тази гледна точка остава с пълна сила наистина да виси въпросът в тази ситуация какво правим. Дали сме достатъчно силни чрез мобилизация на гражданска енергия да поведем някакъв процес, който да ни изведе от това тресавище? Или трябва да се надяваме на много конкретни компромисни договорки с управляващите елити, така че поне някакви смислени неща да се случват.

Видяхме, че при опитите за компромис в крайна сметка решенията се вземат от другата страна и дори минималният компромис не се спазва. Как бих видял нещата оттук нататък? Пътят, по който сме поели с Инициативата, всъщност е един дълъг път, който ще продължи поне няколко години. И ние всички знаем това много добре. Трябва обаче да помислим за разширяване на нашата база, като гражданска инициатива. За привличането на още не само професионалисти, а по-широк кръг граждани. За привличането на бизнеса. Имаме ли бизнес, легален бизнес, легитимен бизнес, който би подкрепил съдържателна съдебна реформа? Ако ние открием тези бизнеси, които искат правосъдие – и това за тях означава сигурност на собствeността, сигурност на договорите, можем да имаме силна подкрепа. С други думи трябва да открием, да идентифицираме тези силни актьори в нашето общество, които са заинтересовани от промяната, отвъд тясната професионална общност и граждани, които по принцип са активисти и участват във всевъзможни инициативи.

За мен пътят напред – и аз вярвам, че Христо Иванов ще очертае много по-подробно тази визия – е свързан с гражданска мобилизация и привличане на професионалисти, граждански активисти и хора, които са заинтересовани това, което правят, да го правят по-добре и те също да са на наша страна.

Няма смисъл да коментирам седемте ключови идеи за съдебна реформа, защото всички ги познаваме много добре. Участвали сме в тяхното разработване. Но бих се опитал да формулирам няколко теста за следващите месеци, за това какво се случва по въпросите на съдебната реформа. Всички обявиха преди два месеца, че очакваме международната независима проверка в прократурата. Аз от един месец нищо не съм чул за тази проверка – ще идва ли, няма ли да идва. Тук ли са вече, какво правят, какво анализират?

Тази седмица, ако не греша, трябва да има един международен форум тук, в София, по линия на Съвета на Европа. Той беше иницииран от предишния екип на Министерството на правосъдието, като идеята беше плацдарм за силна подкрепа на съдебната реформа. Разбрах от познати и приятели, че такова нещо ще се случва тази седмица в София. Аз не съм поканен, няма нужда да бъда поканен, но вие, които сте тук и сте професионално ангажирани с тази материя, трябва да сте там. Предполагам сте получили поканите в последния момент.

Има още неща, свързани с проекта за продължаването на промените в Закона за съдебната власт, които се готвят. Какво се случва в този проект? Например за мен е много важен тест ще останат ли прокурорските проверки такива, каквито са до момента? Ще останат ли? Аз не знам, не съм видял никакви текстове. Доколкото знам крайният срок изтича в края на месеца – след 10 дни – да бъде внесен новият проект. Как ще стане това? Ако останат прокурорските проверки в този им вид означава, че нищо по същество не се променя, макар някаква форма на децентрализация да се предлага.

Ще продължи ли ПР акцията на прокуратурата? Според мен ще продължи, в тясно сътрудничество с изпълнителната власт. Т.е. тези няколко въпроса, които ни позволяват да се ориентираме в пространството, по-скоро затвърждават убеждението, че сме излезли извън рационалния политически процес. Казвам „рационален политически процес” на този процес, който защитава интересите на гражданите, защитава публичното благо. И сме навлезли в един друг политически процес, който защитава нашите приятели във властта, около властта, ако щете в НПО сектора и във всички останали свързани, в бизнеса и т. н.

И това, че една от емблемите на последните три години – г-н Пеевски, както разбрахме снощи ще напусне страната, това как променя системата? Според мен не променя системата, има сериозни подозрения, че той напускайки, ще присъства достатъчно силно. Така че всички тези въпроси за мен по-скоро – техният отговор показва, че трябва да моблизираме повече сила, повече енергия и визия за привличане на още хора към нашата кауза.

Благодаря ви.

Вижте изказването на д-р Атанас Славов.

Форумът „Съдебна реформа сега: Гражданското ускорение” се проведе на 19 април 2016 г. в зала „Ерато” в София, с идея за равносметка и поглед към бъдещето по пътя към истинска съдебна реформа в България. Представена беше и единствената по рода си гражданска кампания за съдебна реформа – НГИ “Правосъдие за всеки”.

Проф. Ангел Калайджиев от Софийския университет разясни как следва да се приложи законът във връзка с подписката на НГИ „Правосъдие за всеки”:

Кой е компетентен да се произнесе по въпросите, включени в подписката? Има Закон за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление и съгласно чл. 52 от този закон е длъжен да се произнесе органът, до който е адресирана подписката. Така че очевидно – във връзка с тези предложения, които са внесени, необходимо е Народното събрание да вземе решение по този въпрос. Какво ще бъде вече това решение – това, разбира се, е въпрос на воля на самото Народно събрание. Но само пленумът на Народното събрание е компетентен да вземе решение по тези въпроси, по тази подписка. Комисиите, разбира се, са само помощни органи и те могат евентуално само да направят някакво предложение за решение. Този обаче, който трябва да приеме решение по подписката, е Народното събрание.

Гл. ас. д-р Христо Христев от Софийския университет разясни проблемите в законодателството за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление:

Аз приех поканата да участвам в тази дискусия, която г-жа Гичева ми отправи, след като заедно се опитахме да мислим и да намерим колеги конституционалисти, които да участват. Оказа се, че срещаме известни затруднения, тъй като поради една или друга причина повечето формално ангажирани с тази материя избягват подобни деликатни въпроси, подобни взривоопасни в някои полета дискусии. Тогава се съгласих да се включа и да споделя своето мнение по прилагането на нормативната уредба в този, погледнал съм и към още няколко подобни случая. Не толкова като юридически експерт, а като гражданин, като човек, който се опитва да отиде в логиката на тези форми отвъд това, което е просто разписано в нормативен текст.

Повечето от вас, които следят тази проблематика, вероятно знаят, че това е втората вълна законодателство за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, която беше приета в началото на 2004 год. Целта беше да се преодолеят слабостите на предишната уредба, която правеше невъзможно прилагането на която и да е от формите на пряко участие, включени в нея.

Без съмнение тази уредба, която имаме в момента, е доста по-либерална. Тя позволява повече неща, отколкото предишният закон и в същото време е толкова общо уредена в определени свои части, толкова неконкретна по отношение на последиците от някои форми, че всъщност очевидно цели от една страна да позволи изразяване на някакво гражданско мнение, а от друга страна – да не създава каквито и да е затруднения и каквито и да е опасности за политическото статукво. Т.е. да му остави достатъчно широко поле за действие при всеки от предвидените инструменти.

В тази връзка бих дал пример с няколко форми на пряко участие, които предшестват „Правосъдие за всеки”, в националните подписки за провеждане на референдум – било по отношение на въпросите на ядрената енергетика, било по отношение на изборната реформа. Там се откроиха редица слабости на уредбата – както що се отнася до конкретните форми на събиране на подписката, на проверка на лицата, които са положили подписа си в съответствие с изискванията на закона, така и що се отнася до последиците, които компетентите институции извличат, дори когато са събрани подписи.

Видя се – при първата Инициатива, за която говоря, тази за ядрената енергетика, че законодателят може сравнително свободно да играе с формулировката на въпроса, така че да постави под въпрос смисъла от референдума – такъв, какъвто той е поискан от съответния брой граждани.

Във втория случай, в който аз имах възможността да участвам като член на Инициативния комитет – националната подписка за изборна реформа, след като събрахме съответния брой подписи, накрая получихме един лист – даже не беше пълен като текст, а страница А4, на която в три тирета председателят на НС уведомяваше Инициативния комитет, че няма достатъчно подписи и толкова. Без никакви подробни елементи, отразяващи как е извършена проверката, без да бъде предоставен срок за отстраняване на нередовности евенуално, без да има някакви надлежни мотиви по отношение на това произнасяне на председателя на Народното събрание, който в определената хипотеза администрира определена правна уредба в крайна сметка.

Виждаме в случая с Инициативата „Правосъдие за всеки” как така, както е уредена сега процедурата в частта за внасянето на Инициативата в Народното събрание, по същество има поставен един срок, в който трябва да има произнасяне. По пътя на логиката ясно можем да стигнем до това кой трябва да се произнесе. Но оттам нататък законодателната уредба позволява на основните политически субекти, на класическите политически субекти да си играят с вносителите и с общественото мнение, както намерят за добре. Очевидно е сега – според мен не е чак толкова трудно да бъде разчетено съдържанието на закона, дори да няма отлични правни познания в едни или други народни представители – очевидно е, че причините за това протакане са други. Аз бих казал – това е отвъд полето на правото и има своето обяснение в едни или други обеществено–политически зависимости. Очевидно е, че от една страна няма желание да се отхвърли пряко Иницативата и основните ù положения, а от друга страна явно основните политически субекти нямат желание да влязат в открит дебат по тези въпроси. Макар да е ясно, че те не могат да бъдат принудени да вземат решение в този смисъл, ако нямат съответната воля.

Оттам, ако трябва да оценим ефективността на този инструмент и резултатите от Инициативата – аз мисля, че ние трябва по-скоро да оценим положително уредбата и това, което тя позволява в момента в български контекст. Защото самият факт, че тази Инициатива протече, че тя привлече това обществено внимание, че накара различни институционални субекти, които изобщо не считат за необходимо да изразяват мнение в обществото, извън строгите форми, в които са свикнали – да обвинят Инициативата в едни или други скрити планове, да твърдят, че бившият министър на правосъдието в определена форма се опитва да манипулира процеса чрез тази Инициатива – това е достатъчно показателно, че разместване на пластовете имаше, че Инициативата предизвика значително обществено внимание. Тя концентрира дебата върху тези въпроси, които беше неудобно за политическото статукво да се обсъждат и да бъдат част от дневния ред на формалния дебат, а именно – за начина, по който е уредена и функционира прокуратурата в Република България.

От друга страна мисля че сме в общи линии в границите на това, което може да бъде постигнато по тази уредба, за да очакваме нещо повече. Вероятно трябваше да има един доста по-конкретен – в частта относно евентуалните последици – закон. Вероятно са възможни различни изменения в тази връзка – най-малкото по аналогия, ако видим как е разписана в Регламент №211/2011 Европейската гражданска инициатива и как там са посочени конкретните ангажименти на Комисията по произнасяне по инициатива, която е отправена до нея. Тогава можем да се вдъхновим и да гарантираме, че в бъдеще един друг състав на Събранието, няма да се чуди толкова време кой е компетентния орган и по какъв точно ред трябва да се произнесе.

В същото време, когато говорим, и с това завършвам, за пряко участие на гражданите и за подобни инструменти – и в частност, когато говорим за референдуми особено, винаги трябва да осмисляме нещата в контекста, в който се намираме. И за съжаление мисля, че от последните седмици ние имаме елементи от българската реалност, които все пак трябва да ни накарат добре да мислим какви точно трябва да бъдат измененията и доколко конкретно, чрез едни такива инструменти, трябва чрез пряко участие, извън представителните механизми на публична власт, да се предизвикват изменения. Защото ако се завъртят и пуснат едни въпроси, по отношение да речем на граждански патрули, граждански арести и други подобни популярни форми от последните седмици, не съм точно сигурен какви ще бъдат резултатите от формите на пряко участие на гражданите в държавната власт.

Затова, мисля че трябва да приемем, че Инициативата постигна не малко, че натискът трябва да продължи, че законът може да бъде усъвършенстван, но все пак да не забравяме, че се намираме в България.

Вижте изказванията на проф. Калайджиев и д-р Христев.

Форумът „Съдебна реформа сега: Гражданското ускорение” се проведе на 19 април 2016 г. в зала „Ерато” в София, с идея за равносметка и поглед към бъдещето по пътя към истинска съдебна реформа в България. Представена беше и единствената по рода си гражданска кампания за съдебна реформа – НГИ “Правосъдие за всеки”.

Модератор на форума беше Петромир Кънчев:

Имаме честта да ни гостува професор Ангел Калайджиев от Софийския университет. Както и доцент Кристиан Таков. Не го виждате в залата, но той ще участва, след малко ще разберете как. Наш гост е д-р Христо Христев от Софийския университет. Д-р Атанас Славов също ще презентира днес. Вчера при потвържденията на поканите ми казаха: „Поканил си доста академични личности. Няма ли някой професионалист от гилдията?” Поканили сме и действащи магистрати. Сред нас са съдия Нели Куцкова от Софийския апелативен съд, съдия Атанас Атанасов от Софийски градски съд, който е председател на УС на Съюза на съдиите в България. Весислава Иванова, също съдия от Софийски градски съд. Бойко Атанасов, следовател от Следствения отдел на Софийска градска прокуратура. Разбира се сред нас е и г-н Христо Иванов – доскорошен министър на правосъдието, вдъхновител на тази съдебна реформа, която сякаш сега ни се изплъзва, но за която ще говорим цял ден днес. Тук има представители на много неправителствени организации и към тях адресираме нашето послание. Това е „гражданското ускорение“ или съдебната реформа, движена от гражданите. След всяка тема сме предвидили дискусия и очакваме вашето активно участие.

Велислав Величков, председател на Националната гражданска инициатива „Правосъдие за всеки“, говори по първата тема:

Седемте идеи за радикална съдебна реформа на НГИ „Правосъдие за всеки”: Какво планирахме, какво свършихме и докъде стигнахме. Ще има ли финал на гражданското усилие за съдебна реформа в Народното събрание.

Уважаеми гости, за мен е изключителна чест да съм тук с вас. Благодаря на всички, които отделиха от динамичния работен ден, за да бъдат в нашата дискусия и да чуем тяхното мнение по въпроси, които наистина интересуват цялото общество. Благодаря на народните представители, които днес са тук сред нас – г-н Петър Славов и г-н Методи Андреев. Защото искам на първо място да кажа, че това са двата много силни граждански гласа в Народното събрание. И двамата не представляват политически партии, а представляват гражданското общество чрез квотите, в които се намират в Народното събрание. Искам да благодаря на представителите на чуждите мисии в България, на г-н Тавание от Делегацията на ЕК, на всички съдии, които днес са тук. Това са хората, чийто глас се чу в защита на върховенството на закона и независимата съдебна система, и които ние горещо подкрепихме през декември миналата година при техния протест. Благодаря на г-н Владислав Славов, председател на Съюза на юристите в България, и на всички хора, които днес се съгласиха да  говорят по тази тема.

Някой каза, че днес сме в една много малка и задушевна зала. Всъщност нашата тема се оказа задушевна за хора, които чувстват правото близо до себе си, чувстват го в душата си, които се борят за неговото върховенство и за налагането на закона. Някой казва: „Това са хората, които клатят държавата.“ Аз бих казал: „Това тук са част от хората, които клатят онези, които окупираха държавата.“

Ние не искаме да живеем в тази окупирана държава и затова на 16 април миналата година – преди една година – група общественици, съмишленици от всички браншове и професии, всички социални групи, се събрахме на голяма среща в „Бетахаус“ и приехме нашия Манифест за правосъдие, който цитира Ния Гичева. Казахме, че повече така не може, защото това, което правим в момента, завещаваме на децата си. А децата се тези, които ще продължат държавата – такава, каквато им я оставим.

И започнахме нашата битка за радикална съдебна реформа, защото след 20-25 години се оказа, че някои хора са се опитали да приватизират съдебната система, за да обслужват партийните, корпоративните и личните си интереси. Чрез части от нея са направили нещо като държава в държавата, която обаче не подлежи на обществен контрол.

Борихме се с всички сили да наложим нашите идеи в Народното събрание още през лятото на миналата година, когато беше внесен първият конституционен законопроект със смелите идеи на тогавашния правосъден министър г-н Христо Иванов. Борихме се срещу „историческия компромис”, защото за нас той беше компромис с принципите на въпросния проект. Опитахме се да се срещнем с парламентарни групи. С някои успяхме, с други – не. С повечето не успяхме в интерес на истината. Когато се оказа, че се налага различен модел от това, което се планираше, решихме, че гражданският натиск е единственият начин да се опитаме да накараме политиците да помислят за обществената, а не за частната си полза.

И на 6 септември в Пловдив – много символично, в една подобна задушевна зала, културен център Тракарт“, учредихме Националната гражданска инициатива „Правосъдие за всеки“. Искам да благодаря специално на г-н Атанас Славов. Като много добър юрист и конституционалист, той даде идеята за този граждански инструмент.

Ние направихме нещо безпрецедентно до този момент в България по толкова специфична тема, като съдебната реформа. Реализирахме информационна кампания в седем града в страната – всичките апелативни райони плюс още два от големите градове. Срещнахме се с действащи адвокати, магистрати, общественици, хора, които са представители на юридическата мисъл. Чухме техните мнения и идеи. Събрахме, както каза Ния, над 5000 подписа, като само в един уикенд – т.нар. Правосъден уикенд пред Народния театър, за два дена събрахме 1360 подписа. Хората се спираха, говореха с нас. Имаше беседи, в които те буквално разбираха неща за устройството и начина на действие на съдебната власт, които не знаеха. Оказа се, че гражданското образование в тази насока за съжаление е на доста ниско ниво. Но много добре разбраха водещите проблеми в съдебната система.

В този момент ние провеждахме отново срещи с народни представители, с парламентарни групи. Благодарим на петима депутати, които внесоха нашите предложения в Народното събрание между първо и второ четене на конституционния законопроект. Естествено, за пет от нашите шест предложения комисията реши, че са извън целите и обхвата на законопроекта и отказа да ги разглежда. Излезе, че дори текстове, които касаят Висшия съдебен съвет, са извън обхвата.

С това изглежда решиха, че свършват с нашите предложения, но изненадата беше, когато на 2 декември ние внесохме нашата подписка и казахме: „Добре, дами и господа, сега трябва да ги разгледате по същество – тези седем предложения, защото законът така го изисква. В началото на януари, след проверката на подписката, бяхме разпределени в ресорните комисии. И започна, да кажем, нашето тичане по мъките – прехвърлянето на горещия картоф от едната в другата сграда на Народното събрание. Оказа се, че народните представители или не са готови, или се страхуват от дебата за идеите извън компромиса в компромиса, който направиха през декември, променяйки първоначално приетите квоти на разпределение на колегиите във Висшия съдебен съвет. Оказа се, че две комисии гледаха нашите предложения час и половина – Комисията по правни въпроси и Комисията за взаимодействие с НПО. Час и половина се чудиха какво да правят с тях. Най-накрая, благодарение на активното присъствие на нашите представители на заседанието, решиха, че все пак трябва да ги придвижат към пленарна зала, защото така изисква законът. Очаквайки дебата в пленарна зала г-жа Цачева изведнъж реши, че органът, който трябва да разглежда предложенията, не е пленарна зала на Народното събрание и ги върна обратно в Правната комисия.

Ние знаем – според Конституцията на Република България и според Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, кой е органът и това е пленумът на Народното събрание в пълния му състав. За съжаление се оказа, че ръководството на Народното събрание,  ръководството на правната комисия, най-големите парламентарни групи от управляващото мнозинство или гравитиращи около него, се страхуват да поставят дебата в пленарна зала.

Ясно беше, че нашите предложения изискват нова промяна в Конституцията, че трябва конституционна инициатива от 60 народни представители. Те трябваше да ги обсъдят и да се произнесат по принцип. Трябваше просто да направят дебат в пленарна зала и да се отвори най-после не само темата за Висшия съдебен съвет, но и за прокуратурата. И тук стигаме до това кое толкова уплаши народните представители.

При пет конституционни промени, три от които засягат главата Съдебна власт в последните 12-13 години, нито един път не са обсъждани и не са променяни двата конституционни текста, които касаят устройството на прокуратурата и правомощията на главния прокурор. Всички опити да се постави това между първо и второ четене на конституционния законопроект през ноември миналата година бяха парирани. Сега беше париран и опитът да се постави на дебат тази тема, благодарение на предложенията на НГИ „Правосъдие за всеки“. Всъщност се оказа, че най-големият страх в Народното събрение е да не се отвори думата за прокуратурата. Да не се види каква е нейната централизирана, йерархична структура, нейният пирамидален модел. Как се нарушава вътрешното убеждение на компетентните прокурори, които работят под задължителни инструкции, и какви са точно неограничените  правомощия, липсата на отчетност и всякакъв контрол в дейността на главния прокурор.

Народните представители свенливо приеха, разглеждайки конституционния законопроект, че главният прокурор може да дава допълнителни доклади в Народното събрание ако реши, не ако бъде питан. Т.е. излезе, че държавното обвинение е функция на самото себе си и в парламентарната република то не подлежи на парламентарен контрол, независимо дали е ефективно, независимо дали е безпристрастно. Ако имахме ефективна и действаща прокуратура, можеха да се изкарат аргументите: „Вижте, нещата си вървят, има присъди на действащи политици, на корумпирани магистрати ако щете. Има осъдени за банковите фалити, за тежките престъпления срещу личността и собствеността.“ Да, но при липсата на ефективни обвинения, при липсата на ефективни присъди за каквото и да е от това, за което говорим, обяснението, че моделът на прокуратурата е добър и не трябва да бъде пипан, защото гарантирал нейната независимост, увисва със страшна сила. Защото жертва на този модел на прокуратурата е българското общество, българската държава. И точно затова искахме да отворим този дебат, но това не беше допуснато. Това не бе допуснато към този момент и вече пет седмици подред се отлага гледането на нашите предложения отново в правната комисия, защото явно не са решили какво и как да направят.

Понеже представляваме не само тези 60 души учредители в Пловдив, а тези 5000 души, които се подписаха в нашата подписка, и трябва да се отчетем пред тях, ние ще направим всичко възможно, за се чуе от всички страни как Народното събрание изпълнява ангажимента си по закон и Конституция.

Ако нашите предложения не бъдат гледани все пак в пленарна зала и не бъдат обсъдени по същество, ние ще информираме първо за това омбудсмана, който трябва да защитава гражданските права и трябва да защити правата на тези 5000 български граждани, които имат право да питат защо техните предложения не се гледат в Народното събрание.

След това ще сезираме разбира се и президента на републиката, защото това е другият конституционен орган, в който има право на конституционна инициатива, освен 60-те народни представители. И когото ние на една среща през декември миналата година запознахме с идеите на „Правосъдие за всеки“.

Но ще уведомим и членовете на разширеното семейство, в което членува България. Ще уведомим Европейската комисия за това, че се прегазват правата на гражданите, гарантирани със закона за прякото участие, че по този начин се нарушава прякото управление на държавата чрез народа, а не само чрез неговите представители  – конституционно гарантиран принцип – и че се нарушават всички техни препоръки реформите да се правят с участието на гражданското общество. Гражданското общество се организира и даде своите идеи. Добри или лоши, тези идеи трябва да бъдат обсъдени от Народното събрание и то трябва да вземе принципно решение по тях.

Дали половината състав на Висшия съдебен съвет трябва да е политическа квота? Защото парламентарната квота не е нищо повече от политически договорки между партиите. Т.е. дали политиците трябва да управляват съдебната система?

Дали главният прокурор трябва да стои седем години на поста си – безотчетен и безконтролен, независимо какво и как прави и независимо как гарантира и провежда държавното обвинение? Независимо от името на главниа прокурор. Защото досега нямаме пример за успешен главен прокурор от всички, които се смениха на този пост. Дали главният прокурор следва да отчита дейността на държавното обвинение в парламентарна република пред българския парламент? Дали трябва да има заместник-главен прокурор за борба с корупцията по италиански и по румънски модел, действащ независимо от главния прокурор и привличащ като обвиняеми, внасящ в съда и поддържащ обвинителни актове на самостоятелно основание, без да се ръководи от указанията на по-горестоящия от него главен прокурор? Дали трябва да отпадне методическото ръководство на главния прокурор върху дейността на всички прокурори, а оттам в Закона за съдебната власт да отпадне това безумно подчинение на всеки прокурор на по-горестоящия нему – с писмени и устни указания, не само по закона, но и по целесъобразност? В много случаи знаем каква е тази целесъобразност.

Дали трябва да се намали мандатът на самия Висш съдебен съвет от пет на три години? Когато е постоянно действащ орган, дали това води до депрофесионализация на магистратите, които влизайки в него престават да изпълняват тази си функция и стават много повече бюрократи, отколкото магистрати. Полезно ли е някои хора да се опитват да се пенсионират там, редувайки ВСС с Инспектората към него?

И дали административните актове трябва да подлежат на обжалване от всички български граждани по съдебен ред, без законови изключения? Защото това е пряката сфера, в която държавата интервенира в личните права на гражданите. Всеки административен акт трябва да може да бъде обжалван по съдебен ред, а не с изключенията, предвидени в чл. 120 от Конституцията.

Това са нашите седем идеи, защото една от тях вече мина – за явното гласуване. Това са нашите седем идеи, които толкова много плашат народните представители. Но ние казваме днес, че ще продължим да се сражаваме за тях, за хората, които се подписаха, за хората, които ни повярваха.

Дори след приключването на Националната гражданска инициатива съм сигурен, че ще намерим сили – с хората, които говорят по тази тема, с гражданските организации, които работят по нея, със свободната адвокатура, с народни представители, които представляват гражданите, а не партиите си – да продължим нашите срещи и в София, но най-вече в страната и да говорим за това, кое не беше свършено и какво трябва да се направи в областта на съдебната реформа, за да постигнем най-основната цел – да имаме правова държава, с наложено върховенство на закона, обективно, безпристрастно и ефективно правосъдие.
Ще завърша с това, което се казва в края на нашия Манифест за правосъдие:

„Длъжни сме пред себе си, децата си и децата на нашите деца
да изградим една справедлива и почтена България!
С общи усилия промяната е възможна и ние вярваме в това.“

Вижте представянето на участниците и словото на Велислав Величков.