Форумът „Съдебна реформа сега: Гражданското ускорение” се проведе на 19 април 2016 г. в зала „Ерато” в София, с идея за равносметка и поглед към бъдещето по пътя към истинска съдебна реформа в България. Представена беше и единствената по рода си гражданска кампания за съдебна реформа – НГИ “Правосъдие за всеки”.
Съдия Калин Калпакчиев, член на ВСС, участва във втората част:
Решителен момент за съдебната система: Компромисът в историческия компромис. Какво не беше направено – конституционните промени, измененията в ЗСВ и недовършената съдебна реформа.
Аз имах повод да направя коментар и пред колеги, и публично, за това доколко сполучливи са промените и в Конституцията, и в Закона за съдебната власт, които съвсем скоро влязоха, в частта разделяне на Висшия съдебен съвет на две колегии. С една дума казано, позовавайки се на доц. Таков (б.р. доц. Кристиан Таков даде интервю за форума), това беше възможното решение в този парламент, макар и не най-доброто.
Така или иначе ние говорим сигурно от 15 години – и не само ние. И в трите становища на Венецианската комисия се казва, че трябва да има разделение, разделно администриране на съда и прокуратурата. Особено в бившите социалистически държави – това беше подчертано и в последното становище на Венецианската комисия, където има унаследена една мощна, силна прокуратура, която застрашава особено силно независимостта на съда. Това беше една от основните причини да се раздели ВСС на две колегии – да се направи опит за ограничаване на влиянието на прокуратурата в администрирането на съда. Ще видим как това ще се случи, тъй като този опит все още не е реализиран, не е проработил. Сега ще видим как той ще се случи на практика.
Разделението не беше извършено по най-добрия начин, защото в крайна сметка целта да се покрие стандартът – международен, европейски, демократичен да го кажем – съдиите, избрани от съдии да са мнозинство в съдийската колегия, не беше постигната на нито един етап. От 14-членна колегия на съда само шест, дори няма и 50% от тях, се избират от съдиите. Останалите осем – двама от тях са председателите на върховните съдилища, другите шест – избирани с две трети от парламента. Това не е кой знае колко голямо постижение, да не кажа никакво, защото, за съжаление, нашата практика и парламентарен опит показват, че двете трети, които по правило в демократичния свят са условие за постигане на легитимен консенсус за качества на личности, всъщност се използват за най-безпринципно партийно договаряне. Поне три състава на Инспектората, които са избирани с две трети, са пред очите ни за това каква, за съжаление отрицателна, селеция извършва парламентът и как превратно тълкува понятието „юристи с високи професионални и нравствени качества”.
Оттам нататък това, което каза и г-н Славов, и в становището на Венецианската комисия, и ние много пъти предлагахме, включително при последната процедура за избор на председател на Върховния касационен съд – да се даде инициатива и власт, да се деконцентрира в посока съдиите – при номинацията на председател на ВКС. Това е повече от естествено. Ако си спомняте тогава, когато се готвехме за процедурата за избор на председател на ВКС, представихме изследване за това как се номинират и избират председателите на върховните съдилища в страните от Европейския съюз и в други демократични държави. Правило е, което е наложено от естеството на функционирането на върховните съдебни инстанции, председателят да бъде първият, т.е. един измежду тях, измежду самите съдии. Не случайно във Франция той се нарича „първият председател на Касационния съд”. Такъв е бил и в България до 1944 г.
Както и да е, това беше една пропусната възможност, дори и в Закона за съдебната власт, не толкова в Конституцията. Въпреки че и там би било по-добре да бъде закрепено това правило да се предаде допълнителна съдийска легитимност на тези две длъжност и по този начин да се укрепи самата съдийска колегия от гледна точка на съдийското участие в нея. В този смисъл не по най-добрия начин се формираха колегиите, но не всичко е в законите, както знаем, особено у нас, а и не само у нас. Ние прекалено фетишизираме промяната в законите, като средство за постигане на промяна в обществените отношения, в нагласите, в мисленето.
Много важно е как ще проработи съдийската колегия, освободена дори от физическата опека на главния прокурор. Аз мога много лесно и бързо да бъда опроверган от практиката разбира се, но всички ще го видим това, най-малкото и онлайн ще се излъчват заседанията, така че публиката, всички вие, може да гледате какво се случва там и как се случва. Иска ми се да вярвам, че под председателството на г-н Панов съдийската колегия, в една променена психологическа среда, ще работи, поне по някои въпроси, по друг начин…
глас от залата: Ще се превърне в каляска.
От тиква – в каляска, да. Възможно е, аз нямам особено големи очаквания за това. Знам, че дори – това, което каза и Нели, (б. р. Нели Куцкова), може би с него ще завърша, за да дам възможност и на колегата Атанасов да каже няколко думи.
Много зависи от самите нас, съдиите. Съдийският активизъм не е толкова типичен във формите, които той придобива в България. По света по принцип е важен. За съжаление, наблюдава се и умора в голяма част от съдиите, защото години наред има очаквания да се случат положителни промени. За съжаление чрез мимикриране на промени, чрез имитация, декорация на реформи, много излъгани надежди има.
Независимо от това аз смятам, че съдиите са по някакъв начин длъжни – това е част от професионалния ни интегритет, достойнство – не само добре да се гледат делата, това е естествено първо условие, но да бъдат активни и да участват пряко в начина, по който се управлява системата.
Това е част от съдийската функция. Много от моите колеги не го възприемат по този начин, за съжаление, и изпитват страхове – за това, че могат да си развалят личното спокойствие или рахата, както се казва във ВСС. Или пък в един малък съд, в един малък съдебен район, където всички се познават – съдията, проявил активност, вдигнал глава над сивата маса, може да бъде отстрелян, грубо казано, с всички формални и неформални средства, с които председателят разполага. Това също е риск.
Но скоро прочетох речта на председателя на френския Касационен съд Бертран Лувел, който при встъпването си в длъжност през 2014 г. е говорил за това какви реформи предстоят във френската правосъдна система. Да, и там, той самият е казал как съдебната система и начинът, по който тя е конструирана, не е променяна от времето на Наполеон; как трябва да се освободи управлението на системата от прекаленото участие на изпълнителната власт в някои сфери, включително за реформи в Конституционния съд и т.н. Той завършва това си слово с една мисъл, затова че страховете и преодоляването на страховете са движещата сила на промените. Казал е това, че естествен е страхът от новите проекти, от реформите, от промяната сред всички съдии, съдиите са консервативни. „Ние трябва да бъдем смели – казва той, и да рискуваме да изпитваме страхове.” Казвам това, правейки аналогия с речта на председателя Панов „Не на страха”. В случая французите казват: „Да на страха, преодолявайте страха.”
Може би е важно това, че го казва председателят на френския Касационен съд. Спомням, че когато избирахме и ние председателя на нашия съд и припомняхме как се избират председателите на върховни съдилища в Европа, много силно впечатление ми направи – запомнил съм една реплика от публичната дискусия във Франция при избора на този същия председател Бертран Лувел. Там един от мотивите, определяйки профила на председателя, е бил: „Ние трябва да изберем силна личност, защото тя трябва да противостои на прекалено силната фигура на главния прокурор.” Това много пасваше на нашия контекст тогава и сега… Иска ми се да вярвам, че и това е потвърждение на мисълта ми, че не само законите са важни. Тогава, когато променим нагласите, отношението, духа дори ако щете, за това как работят вътре институциите – за което естествено трябва много повече време, ще имаме гаранция за някаква необратимост на реформите. Благодаря.
Вижте изказването на съдия Калин Калпакчиев.
