„Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“
17 април 2019 г.
Слово на Арман Бабикян
На всичките си клиенти обикновено казвам да не четат. Този път аз ще чета. Тоест ще постъпя непрофесионално.
Мислех да кажа нещо важно от гледна точка на почтеността. Аз не съм юрист и мисля, че това е добре да се знае. Но реших да кажа нещо друго. Аз съм арменец и го уточнявам за прокурор Иван Гешев. За всички останали съм просто български гражданин.
Иначе аз съм консуматор на правосъдие. Между другото повечето българи са такива. Нормите кое е редно и кое не сигурно са описани в религиозния морал и етика. Останалото обаче се нарича закони! Качеството им се измерва може би с броя поправки в Народното събрание и с годността им да бъдат прилагани, знам ли.
За рейтинга на парламента не искам да говоря, ще се отплесна в мои професионални сектори. Но вече сме пред проблема да се създават общи закони за частно ползване и това е страшно за обществото. Не, не се нарича лобиране! Знам, че го пише във вестниците. Защото и това е регламентирана дейност, различна от рушвета. Апропо, у нас лобирането не е регламентирано изобщо. Имаше някакъв нелеп опит на Новото време преди много години. Така и мина и замина, горе-долу като Закона за проституцията.
И най-съвършената машина в ръцете на дивака се превръща в куп желязо. Ние сме в тази хипотеза, защото и добрите, и лошите закони се прилагат и изпълняват от хора. Точно те са под натиск, точно те са пристрастни, точно те работят по силата на неписаните правила на олигархичната омерта, която партийните велможи налагат. И аз мога да кажа любезно, че не всички са такива, че има почтени администратори, че има почтени прокурори, съдии…
И какво от това? Знам, че е вярно. Какво от това, след като цялата система изглежда, че не дава справедливост. Ето, вижте – „правосъдие“. Има една друга дума „православие“ – някакви хора, които право славят Господа. А тук може би трябва право да съдят хората. Не знам как ни се удават тези неща, изглежда не.
Но усещане за справедливост няма. Усещането е имагинерно понятие, като усещането за корупция. Помните ли? Имахме само усещане преди апартаментите, а сега вече имаме и реалност.
Отпреди 30 години, според мен, нямаме правосъдие. Не в последните години, не при последния прокурор. Абсолютно ми е все едно какъв е Цацаров. Всичките главни прокурори изглеждаха по този начин. И мен утре да сложите за главен прокурор, сигурно ще изглеждам по този начин. Така е конструирана системата. Проблемът не е нито в Татарчев нито в Цацаров, все ми е едно. Знам, че има хора и цели политически сили, пристрастни в това да размажат физиономията на този човек. Добре де, утре ще сложим друга такава.
Отпреди трийсет години, когато касапите от концлагерите на комунизма в България не бяха осъдени – помните ли, а се возеха в трамваите до нас… Кой да вярва в правосъдие? Даваха ги на прасетата. Аз не съм пещерен антикомунист, но някъде там хората се усъмниха – има ли правосъдие? Не възмездие, а правосъдие.
Помните ли фалита на много банки? Не на КТБ, на многото банки. Дванайсет, тринайсет ли, колко бяха? Парите им ги няма, банкерите ги няма. Някой в затвора? Помните ли пирамидите? Които изсмукаха парите на хората като прахосмукачки. Нищо не ни се е случвало с правосъдието в последните години, моля ви се. Не го е имало. Босовете на мутренските групировки? Ако те не се застреляха един друг… Някой да е в затвора? Имаше по едно време някаква реплика, че Цветанов ги ровел като картофи там, в нивата. Няма осъдени.
Днес системата сюблимира и рухва под собствената си тежест, защото гнилите дъски не държат. Ето ви пример. Ако утре се окаже, че на последна инстанция Иванчева е виновна, ще повярват ли всички? Аз мисля, че не. А ако се окаже, че е невинна на последна инстанция, ще повярват ли всички? Мисля, че отново не. И в двата случая отговорът е не. Това значи, че никой не вярва в правораздаването. И да, днес никой не вярва на правораздаването у нас. Независимо от всякакви европейски доклади, Държавен департамент на САЩ – не вярват.
Апропо, защо аз, ако съм Европейският съюз, трябва да дойда и да свърша работата на българите? Това не го пише в договора за присъединяването. Ние трябва сами да си свършим тази работа.
В България никой не вярва, че правосъдната система завършва с независим арбитър, който преценява дали са престъпени законите на страната. Толкова е просто. Нещо повече, виждат, че престъпността на бедните и маргиналните не се лекува с образование, закони и превенция, а с рокери, палежи и съборени къщи. Престъпността на големите е нелечима, защото те решават кога да спре един строеж, кога да се проучва шистов газ, коя фирма да се „разкара“ от магистрала Хемус, кой да е председател на парламента, на кого да се построи частен стадион с държавни пари. За какво да говорим за големите?
Останаха онези по средата, може би ние сме някъде там, които имат избор да се страхуват или да не се страхуват.
През 2010 година станах жертва на дребна джебчийска кражба. Откраднаха ми коледните надбавки за хората във фирмата ми, бях ги взел от банката. Казаха ми да не се занимавам, защото няма смисъл. Джебчии, дрън-дрън, г-н Бабикян, моля ви се. Аз идиот, взех праволинейно решение. И си казах добре, аз ще ги преживея, но ако откраднат пенсията на някоя баба, тя какво ще прави?
И, като примат, напред към системата. Установих сам виновните, сам намерих видеозапис от заведението, в което ми ги бяха откраднали, занесох го в полицията. После се разпознавахме, съдихме се с години. Сега сме 2019 година. Не съм получил парите си, но от нещо дребно направих извод, че за нещо едро е направо абсурд да се чака справедливост и то при положение, че почти се самообслужих. Представяте ли си Нюрнбергският процес да беше продължил девет години? Или Лайпцигският – за тези, които мислят по друг начин. Аз говоря за джебчийство, комедия.
Не съм тук, за да се оплаквам. Давам най-смешния пример, за да покажа безсмислието от съществуването на системата в днешния ѝ вид. Системата има сили само да се защитава и нищо повече, и то ако нас не ни е страх, иначе няма кой да я нападне. Страхът на юристите е, че те ще бъдат обвинени в незаконни действия, ако поискат промяна по груб и насилствен, протестен начин. Страхът на не юристите като мен е, че ще загубят, ако не успеят да преборят системата.
Ейбрахам Линкълн е казал някога: „Вероятността да паднем в борбата не трябва да ни пречи да оказваме подкрепа в кауза, която смятаме за справедлива. На мен тази вероятност няма да ми попречи.“
Та, преценете вероятността и решете дали искате децата Ви да наследят проблема, който цял ден днес обсъждаме. И после им кажете, че ги обичате.
„Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“
17 април 2019 г.
Слово на съдия Методи Лалов
Като магистрат, тоест като човек от системата, днес ще говоря като свидетел. Като свидетел, който вижда нещата вътре в системата. Няма да се отметна от това, което ще кажа, както чухме тези дни свидетели се отмятали. Даже сутринта заместник-главният прокурор характеризира това отмятане като проява на един етнос, което е изключително недопустимо.
Това, което ще ви кажа, е това, което съм чул и видял. Няколко неща на първо място. Всяко предложение и становище, което касае реформа в съдебната система, винаги бива атакувано с това, че има политически оттенък. Това е абсолютно неизбежно. Съдебната власт е единствената власт, която няма политически генезис, тя не се избира чрез избори. В този смисъл каквото и предложение да изходи от съдебната система, то трябва да намери политическо решение. Решение чрез избор на народни представители, които да променят това, от което не сме доволни. Това, че няма политически генезис, не означава обаче, че в нея няма политическо влияние. Напротив, и това нещо е разписано в Конституцията.
Вчера имаше впрочем две знаменателни събития, а именно 140 години от Търновската конституция и, за съжаление, пожарът в катедралата Нотр Дам. Видях по телевизията една нация, която е готова да отстоява достойнството си, да е солидарна в трудности и да се бори за това да възстанови нещо, което е ценно за нея. Не виждам такава солидарност и такава нагласа обаче в по-голямата част от обществото ни, за съжаление. И това, което трябва да направим, е да казваме и да показваме колко е лошо положението в съдебната система, защото това е така.
На първо място, ако всъщност ще възстановяват катедралата, ние тук нямаме нужда от нова Конституция, аз не мога да се съглася с Люба Кулезич. Имаме нужда обаче от промяна в главата за съдебна власт. Защото, както е казано, правосъдието е в основата на държавността. Нашата катедрала – Конституцията, катедралата на правото, не гори. Но основите ѝ са силно пропукани. И се нуждае от промяна, дълбока промяна, която има политически оттенък. Трябва да бъде проведено вероятно Велико народно събрание за такава промяна.
В какво виждам аз тази промяна. Със сигурност, Лозан Панов го каза по определен начин, политическата квота в съдебната система, за да се намали това политическо влияние, трябва да бъде намалена. Не се нуждае Висшият съдебен съвет от повече от двама, трима или четирима максимум излъчени от парламента членове на ВСС. Целта на такова присъствие на парламентарно излъчени кандидати е да бъдат ушите и очите на политическата класа, която пък е излъчена от народа, за нередности в съдебната система. Не е за влияние, а обратна връзка – доклад какво се случва и какви са проблемите, за да може те да бъдат решавани чрез законодателни промени. Не е нужно по-голямо присъствие от трима-четирима човека. Сегашното е абсолютно недопустимо.
Второ. Трябва да бъде разписана ясна процедура, в която се избират членове на ВСС, включително и от съдебната квота. Тъй като сме свидетели на това премълчаване, на неяснота защо един човек е отишъл там, а друг не. За сегашните членове на ВСС, ако обществото разбра, моля някой да ме осведоми. Разбрахте ли как, кога, къде са се срещали – имам предвид избраните от Народното събрание – с партийните лидери? Какво са говорили? Каква е концепцията им – освен тези формалните, които представиха пред обществото? Концепциите им за управление на съдебната система. Защо политическите лидери се спряха точно на тях? С какво през годините са доказали, че имат управленски капацитет, че имат гражданска позиция, имат достойна позиция, изявена гласно?
А срещите под сурдинка, за каквато след малко ще ви разкажа, за съжаление и аз съм бил присъстващ, не са изключение. Така се кадрува в съдебната система. Говоря за съществените и важни постове. Такава промяна трябва да настъпи непременно.
Видяхте как същият този Висш съдебен съвет, не само избраните от политическата квота членове обаче, поругава законов принцип, каквото е съдийското самоуправление. Затова едно конкретно предложение – дали в Конституцията, дали в закона, да бъде прието съдийското решение, решението на Общите събрания, да бъде преодолявано винаги с квалифицирано мнозинство. Не с обикновено мнозинство, както сега, а с квалифицирано. Тогава ще трябва да се събере по-голямо мнозинство от членовете на ВСС, за да преодолеят становището на съдиите. Видяхте какво стана с избора на председател на Софийски градски съд. Безспорна кандидатура като Евгени Георгиев беше отхвърлена и беше избран кандидат, за когото не могат да обяснят защо е избран той.
И ако допускаме това… Тук един господин зададе въпроса дали има достойнство в съдебната система. Аз познавам много достойни колеги. И познавам още повече, които не мисля, че постъпват поне достойно. Когато сте гласували на едно Общо събрание да изберете конкретен кандидат и когато след това кадровият ви орган се изплюе върху вашето решение, не мога да разбера как на другия ден или след седмица-две допускат този председател да встъпи. Усмихват се до него на снимки. Всичко е забравено вече, след седмица-две или три. И нещата продължават. Само че така, лека-полека, съдебната система бива превземана и това е така от години.
По-лошото превземане обаче не е само от политически зависими хора, а от хора, които не работят в съдебната система със сърце. А това системата позволява и това подкрепя. Нека ви кажа, все по-малко хора виждам да влизат в залата с любопитство към приложението на закона, с желание да чуят страните, с разбиране, че това е храм, в който трябва да се противопоставят мнения и съдията има тежката отговорност да отсъди. Все повече съдиите се превръщат в чиновници. И това впрочем се толерира. Защо ли?
Защото политическата власт има нужда от такава съдебна система. Съдебна система, която е слаба, която е незаинтересована. Защото когато имате такава съдебна система, тя не може да генерира доверие. А разколебаването на доверието в толкова важна система, каквато е съдебната, която трябва в крайна сметка да реши кой крив и кой прав, дава сила именно на задкулисието. Защото тя лесно ще убеди обществото, че тази съдебна система е сгрешила, че тя е зависима от други, а не от тях.
Така че първата промяна е конституционна и това трябва да го изисква обществото. Главният прокурор – дали ще бъде този или друг е все тая. Аз виждам как се прескачат имена, но можете ли да кажете добри думи за Никола Филчев, за Борис Велчев, за Сотир Цацаров? Няма как да стане, защото е въпрос само на стил, на изява пред обществото какво правят, но те всъщност не правят нищо добро за правосъдието. Познавам много прокурори, които са достойни и работят добре. Работят достойно ежедневната си работа. Само че те не определят облика на съдебната система и на прокуратурата, а този облик се определя от главния прокурор.
Впрочем дошло е време, тази инициатива на БОЕЦ е чудесна, да бъде излъчена гражданска кандидатура. Разбира се, тя трябва да мине през гласуване във Висшия съдебен съвет, това е неформална процедура. Но нека видим как ще се отзоват на такова предложение, как ще откажат един добър магистрат или юрист въобще, може да не е магистрат. Нека се случи това. Защото в противен случай монополът, който го има в момента от едни и същи кръгове, никога няма да бъде разбит.
И това, което ви казах, че ще свидетелствам. Тук един студент, мисля по политически науки, попита Лозан Панов за неговия избор и за неговата лоялност. Ще ви кажа как съм избиран аз. През 2015 г. Владимира Янева, която по-късно, знаете, беше осъдена и освободена, ми предложи – аз бях тогава заместник-председател на Софийски районен съд, да стана и.д. председател на районния съд. Моят въпрос беше защо. Тя каза: „Познавам те, искам да работя с човек, който няма…“ Ще я цитирам – „да ми скача безпринципно“. Имах няколко часа, бях в САЩ на обучение, финансирано от „Америка за България“. Трябваше да обмисля предложението, обсъдих го и със съпругата си. И тъй като съм воден от разбирането, че не може да се гледа само отстрани и че това е шанс за това, за което съм говорил, да участвам в промяната, аз се съгласих. Заех се със… Имах много проста концепция, впрочем, тя беше решаване на сградния проблем на съда, който в крайна сметка успях да реша, и натовареността.
Дойде време за избор на титуляр. Влади Янева отново ми каза: „Искаш ли да бъдеш, ще продължиш ли? Аз бих те предложила“. И вижте сега. Казах какви са моите разбирания за управлението, тя се съгласи. Няколко седмици по-късно тя ми каза: „За да срещнеш подкрепа, трябва – тогавашния председател Георги Колев на Върховния административен съд, трябва да го убедим, че ти си човекът. И затова трябва да се срещнем с него“. Отидохме на среща близо до ВАС посред бял ден, в едно заведение наоколо. Седнахме, аз казах пет приказки. В интерес на истината, неговото мнение беше: „Щом вие двамата ще работите добре, мен не ме интересува. Аз ще подкрепя, Влади, твоя кандидат“.
И докато говорехме се отвори вратата… Спряха няколко коли, отвори се вратата и влезе един… Понеже съм наказателен съдия, все пак, знам какво значи да не можеш да докажеш определени факти, но това е вярно. Влезе един корпулентен политик в заведението, седна на съседна маса. Според мен беше случайно влизането му. След около пет минути обаче ни видя, помаха и дойде на нашата маса. Попита какво става тук, те му обясниха: „Ние тук сме се видели, за да каже – това момче, каза Георги Колев – за своята концепция и евентуално да получи подкрепа и от мен.“
Аз знаех, че подкрепа без подкрепа от лошите няма да има, невъзможно е.
В този момент този корпулентен политик, твърде известен, знаете, каза: „Ама да не стане така – и сега цитирам – да се отметне този човек, както се отметна Пенгезов, когото аз водих при Ахмед Доган.“
Разбирате ли за какво става въпрос? Сега, както и Лозан Панов каза, аз също не съм поемал никакви ангажименти. Кой какво е мислил, че може да получи чрез мен в районния съд, дълбоко се е лъгал, ако е имал такова мнение. Действията ми показват, че това не е така, разбира се. И впрочем никога не е искано от мен нещо подобно, защото знаят явно какъв човек съм. Но чувате ли какъв е изборът на определен магистрат? Така поне твърдеше този корпулентен политик.
Това нещо може да бъде потвърдено и само преди няколко дни от интервюто на бившия конституционен съдия Румен Ненков. Той каза нещо подобно. Главният прокурор в тази държава отива да кадрува за избора на председателя на Върховния касационен съд. Все едно му е работа. Впрочем една от промените, които трябва да настъпят в Конституцията, е: Нямат работа Прокурорската колегия и главният прокурор да избират съдиите във върховните съдилища. Това е така сега, защото Пленумът, в който участват и прокурорите, избира тези председатели. Няма работа прокуратурата в избора. Както и обратното впрочем. Не бива и главният прокурор да бъде избиран от съдиите. Защото това е една институция, която е страна в делата. И не само по наказателните, а и по гражданските дела, в които участва прокуратурата, тя има функцията на страна. Така че това е следващата промяна, която трябва да настъпи, за да имаме чиста съдебна система.
На следващо място. Ще се върна на броя на членовете, излъчени от политическата квота. И сега впрочем не се дооценява, че политическата власт има не само влияние в съдебната система чрез членовете на ВСС, избрани от Народното събрание, но всички инспектори са избрани от Народното събрание. Инспекторатът е изключително важна институция, с правомощия да предлага за дисциплинарни наказания. Това е също политическо представителство. Какво се оказва? Органът, който може да предлага за наказание, е избран политически и половината от Висшия съдебен съвет е избран политически. И ние още ще си задаваме въпросите дали трябва да намалим това участие. И то може би би било добро, ако не виждахме резултатите. Резултатите са пагубни: Зависимости и възпитаване на страхливи хора.
Обществото трябва да разбере – съдиите са съдии на правото и обществото. Заплатите, които получаваме, ги плащате вие. Затова обществото трябва да разбере, че трябва да отглежда съдии. Да отглежда съдии, а не тарикати. Да плаща заплати на хора, които заслужават, защото прилагат правилно закона и са независими. В противен случай цената е изключително висока. И това, което ви казвам, виждам чиновническия подход, който доминира в съдебната система. Хора, които не са смели. Смелостта да прилагаш правото е подобна на смелостта на миньора, си мислех, докато седях и слушах там. Както от миньора се изисква смелост, за да влезе в мината, и сред многото камъни да открие парченцето благороден метал, такава смелост се изисква и от съдията, за да влезе в съдебната зала и сред многото доказателства, лъжи, а понякога и опити за влияние, да открие правото, което е ценно точно толкова, колкото благородния метал за миньора.
Но това не се случва. Колко от вас, които са адвокати, са чували, а го чувате ежедневно – „Хайде по-бързо, това не ми е единственото дело“, казва съдията, който е насрочил десет дела в един и същи час. „Хайде по-бързо, няма да ви слушам повече.“ В храма на Темида трябва да се научи правосъдната система че трябва да слуша, защото ние сме сложени там, за да слушаме болките на хората, да съберем доказателства и накрая да отсъдим както ние решим, независими. Вие трябва да ни вярвате, че правим това така. Само че няма как да имате доверие в институция, която е политически ръководена, в институция, в която от години са допускани магистрати, които не са възпитавани в борбеност и в смелост. Знаете ли защо? Това е съвсем практическа част от това, което искам да ви кажа.
Когато един магистрат бъде избран, той участва в конкурс. Явява се на един изпит, в който се проверява неговата компетентност. Да приемем, че тя е добра. Макар че сме чували много пъти как излиза информация за конкурси, в които казусът или някаква част от него е излязла публично някъде. Но да приемем, че този магистрат има такава компетентност. Знаете ли дали неговата етична, нравствена страна е проследена отпреди да стане магистрат? Не. От 2016 г. в Закона за съдебната власт се изисква кандидатът да представи две препоръки от свои преподаватели, съдии, адвокати, хора, които познава. Той да ги представи. Той да занесе нещо, което, разбира се, ще бъде положително за него. Няма орган – ВСС има такава комисия впрочем, който обаче да се поинтересува малко за миналото, без да се нарушават, разбира се, личният му живот и човешки права. Какъв е бил като студент, колко пъти е преписвал, има ли нарушения, взети и невзети изпити и т.н. Това е само един показател. Някой да се поинтересува за имотите му. Казват, че го правят, правят го въз основа на декларации. И след това разбираме, че има малоимотни хора с хотели по морето. Които вече са магистрати.
След това знаете ли как продължава пътят на този магистрат до петгодишната несменяемост? Никой никога не се интересува от него как се чувства в съдебната система. Има ли проблеми, какви са тези проблеми? Никой не влиза в съдебната му зала, освен при една атестация, която за съжаление е твърде формална. И затова ние я харесваме, впрочем, защото тя прави почти всички отличници. А обикновено тези, които не са отличници, са черните овци. Но през тези години никой не се интересува от него. И когато той стане несменяем, ако открием след това, че евентуално този човек няма тази нравствена характеристика, която трябва да носи един съдия, е трудно да го махнем от съдебната система.
Ето това е съдебната система, за която вие плащате. Вярно е, разбирам колегите си, една част от които са добри хора, добри професионалисти и чиято теза е, че те са там да работят като съдии по правото. Дошло е време обаче правото да бъде защитавано с гражданска позиция и от магистрати. Ако не от тях, се питам от кого друг? Разбирам страха им да бъдат изгонени от тази съдебна система, в която вземат заплати по три хиляди и петстотин, четири, пет, шест хиляди лева. За които хората на свободния пазар се борят трудно и рискуват всеки ден да получат много по-малка част. Разбирам този страх. Обаче си мисля имат ли достойнството, честността и свободата цена? И тя струва ли три хиляди лева?
Недоумявам защо гражданите не виждат това. Може би не го представяме достатъчно ясно, затова ви разказах този случай. Нямам от какво да се срамувам. Съпругата ми знае, аз се прибрах вечерта. Мислех да се отказвам, щом тия хора са с тия хора. Естествено реших, че няма да го направя, защото не съм поемал ангажименти. И наистина действията ми го показаха след това.
Още един случай ще ви разкажа. Обади ми се сега конституционен съдия и ме помоли да се срещна с тогавашен депутат, като председател на съда, който искал да разговаря с мен. Мисълта, която ми мина, беше – или ще бъде добронамерен и ще може да говорим за работа, за подобряване на натовареността на Софийски районен съд, която неминуемо минава през законодателни промени, или няма да бъде. Естествено от вратата пролича, че искането не е такова. Знаете ли с какво искане дойде при мен? Съжалявам, че тогава нямахме такъв маниер, тези хора заслужаваха да бъдат записвани. Тези хора заслужаваха по някакъв начин да удостоверя това. Не можех, не съм бил подготвен, нямах такова мислене, но това е. Този човек дойде и каза: „Нашата политическа партия, има изпълнително дело срещу нея, в което политическата партия е длъжник. И понеже сега сме в предизборна обстановка впрочем, ако се разчуе за този случай, че ние дължим… ще стане неприятно.“ Тоест, това, което поиска бе, изпълнителното дело да бъде забавено. Представяте ли си? Вече бяхме получили сградата на бул. „Цар Борис III“. Моят отговор беше – Господ ми е свидетел, понеже други свидетели няма – че ако мисли, че си е купил правосъдие чрез мен, заради това, че сме получили една сграда, много бърка. Попитах го отново защо дойдохте и той каза: „Да ви информирам“. Този човек е политик, твърде влиятелен и с огромен принос за сегашното състояние на законодателството, което е все по-лошо и все по-лошо.
Много често граждани ни питат за определени решения и спирам дотук. Често съдът решава по закон, който е лош и няма друг начин да го приложи. Ако питате, без да влизам в особена конкретика, защо някой осъден на пет години за убийство, а друг за подкуп – на двайсет години, забележете, че наказанието по основни състав за убийство е до петнайсет години. За подкуп по този състав, по който е шумното дело, е до трийсет години.
Когато един законодател не иска да се бори с корупцията, но иска да представя пред обществото, че има такова желание, т.е. само формално – това, което прави, е да завишава наказанията. Казва ето, граждани, ние сме непримирими, нетърпими и сме готови и трийсет години да дадем за корупция. В същото време създава институции, които не работят ефективно. Нищо страшно, тали така? За тези, които избират институциите и такъв закон. Наказанието за убийство остава толкова.
Недейте да искате мъст за всяко нещо и максимални наказания. Законът, особено старият закон, знайте това – Наказателният кодекс, е писан от невероятни специалисти. Това, че сега определени хора – с дефицити в когнитивната си способност и с грешни когнитивни карти, които прилагат определени модели на поведение в определени ситуации – извращават закона, означава, че нещата стават страшно зле.
Затова няма как – това е изводът ми – всяко говорене за реформа в съдебната система има политически аспект. Правете разлика, защото знам, че утре някой ще ме атакува. Никога не съм говорил партийно, но принципният въпрос е, че не може без политическа промяна.
„Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“
17 април 2019 г.
Слово на адв. Николай Хаджигенов
Ще се опитам да бъда кратък. Хората, които сме се събрали тук, за съжаление знаем добре, че живеем във време, в което съдия, прокурор или адвокат е мръсна дума. При това съвсем основателно. Също така знаем, че правото е мъртво, а правосъдието едва мъждука. И тъй като стана твърде мрачно и твърде сериозно бих искам да ви кажа, че цялото това нещо звучи като адвокатски виц. Не е смешно, но всичко е вярно.
С огромно удоволствие и донякъде с изумление изслушах речта на председателя на ВКС Лозан Панов. Удоволствието е ясно, изумлението дойде оттам, че всъщност той, освен ме изчерпи всичките цитати, които си бях приготвил предварително, каза и всички тези неща, които ние, обикновените хора, говорим много отдавна. Което на мен лично много ми допада, защото казвайки, че правосъдието едва мъждука, всъщност то едвам искри в тъмнината. Тези искри обаче, когато ги виждат обикновените хора, те са просто искри. Когато тези неща ги коментират магистрати – и обикновени магистрати, и по-необикновени магистрати, дори председателят на Върховния съд, биха могли да предизвикат така необходимия ни пожар.
Защото, нека не се лъжем, правосъдието и липсата на право означава липсата на свобода. И това не е просто някаква догма или постулат, който си говорим, защото ни е скучно вкъщи. А това е нещо, от което има въпиеща нужда. Защото нямайки свобода да правим каквото искаме, както искаме – в рамките на закона, разбра се, се стига дотам, че ни управляват по телевизора. Казват ни кога да дишаме или дали въобще да дишаме, което не е свободно общество.
Това, което трябва да правим, е не просто да хвърляме камъни, както каза Лозан Панов, във врящата вода. Това, което трябва да правим, е, тези камъни… Изкушавам се да предложа да ги хвърляме на правилните места, а именно Министерски съвет, Народно събрание, съответните институции. Но бихме могли поне да ги струпваме на купчина, всичките тези камъни. Това, от което имаме зверска нужда, за да имаме правосъдие, за да имаме свобода, е граждани, много граждани. По възможност всички граждани, събрани на едно място. И каузата е обща, и преди няколко години звучеше екзотично, да го наречем, борбата за правосъдие, съдебна реформа. Това са някакви интересни неща, все едно ние, лаиците, да коментираме как се лекува тумор, примерно. Така звучеше на обикновените хора. Но тези искрици, които започнахме тогава, вече започват да приличат на малки огънчета. Надявам се, на мен поне така ми изглеждат. Или по-скоро ми се иска да бъде така, защото това е нещо, което ни трябва.
Вие виждате, в последните години липсата на правосъдие доведе дотам, че кражбата на милиарди е нещо, което е личен конфликт на тоя с оня. Същевременно обществото ни до такава степен е оскотяло, обикновените хора, че единственото нещо, което ги размърдва е, че някой има три квадратни метра тераса в повече, което е готино. Или че е купено без пари, което е още по-готино. И най-хубавото е, че всъщност всичките тези хора ги храним ние със заплатите си, които им плащаме от нашите данъци.
Лошото е, че ние в момента сме в една чудесна робска позиция. И знаете ли, виновни за всичко това сме ние. Естествено, не тези, които сме тук, защото сме твърде малко. И оглеждайки се дори в началото се оказа, което не е изненадващо, че познавам сигурно 95 процента от присъстващите в залата. Което от една страна е добре, защото ще бъдем в съседни бараки, ако не се справим с борбата, а аз обичам да съм в добра компания. Независимо от това дали водим някаква борба предварително изгубена като битка.
Всъщност, говорейки за битките, аз съм специалист по изгубените битки или воденето на битки с предизвестен край. Правя го в своята сфера. Зорлем станах, това съм го споменавал многократно, с една дума мога да кажа как станах граждански активист – зорлем. Което е вярно, защото политическата корупция в държавата, убивайки правото, направи от един наистина съвсем обикновен адвокат зорлем граждански активист.
Защото правото е не просто занаят, както учат в университетите за мой ужас. Правото е мисия или трябва да бъде мисия. У нас доктрината казва че, или учи студентите и младите хора, че правото не само е занаят, то е просто работа, просто папки, което довежда дотам, че правосъдието е почти мъртво. Естествено това е основната причина. Това, което пропускат всички, е, че правото не е просто хартия. Зад всеки казус стои конкретна човешка съдба или човешки съдби. Ето конкретен пример тук с Георги от БОЕЦ. Скоро стана дума за трийсетте отнети живота при Своге, които има пряка връзка с политическата корупция. Както виждате нито Трейс, нито Джи Пи груп, нито който и да било или специалистите, които вече са известни в обществото като Тони Терасата, Пацо Балкона и прочие… Както виждате, на тях не им се случва нищо. Същевременно Иванчева, ако беше изяла Ваклин и децата му, нямаше да ѝ дадат двайсет години.
Това е малко лаишки коментар, но аз все пак съм известен предимно като наказателен адвокат, т.е. имам доста бурна практика, гледал съм тежки казуси в цялата сфера на Наказателния кодекс. Без главата за разврат, разбира се, но това е личен избор. Което означава, че съм гледал и много тежки престъпления, и убийства, и подкупи всевъзможни, дори в момента имам подкупи. И ще ви кажа защо правото е мъртво. Нещо, което сигурно ще ви прозвучи самохвално, но не това е идеята.
Аз не водя такава статистика, но може би повече от десет години нямам клиент в затвора. Повечето от вас, особено тези, които не са в наказателната сфера, не знаят какво означава това. Аз ще ви кажа. Това означава, че системата е тотално сбъркана и не работи. Това означава, че прокуратурата трябва да се ликвидира, защото не е нормално аз да нямам клиент в затвора. Това означава, че работата на прокуратурата е брак – пълен, тотален брак.
И като стана дума за брак на прокуратурата – не по смисъла на Семейния кодекс, няма как да не обърна внимание на изтичащия мандат на Сотир Цацаров, който за почти цели си мандат няма нито една победа. Присъдата на Иванчева, да обърна внимание, не е влязла в сила. Т.е. дори това не е победа.
Което означава, че това е първото нещо, което трябва да променим. За да има свобода, за да има право, трябва да има независим орган. Да, такъв орган е съдът, но той не е достатъчен, защото съдът е арбитър. И той трябва да бъде арбитър и нищо друго. Честно да си призная, мен ме дразнят част от въпросите, които задават на малцината магистрати, които се опитват да говорят публично. Аз се дразня чисто личностно, но задават им въпроси, сякаш от тях зависи нещо. Дори да зависи от тях нещо, то не трябва да бъде така. Защото съдът трябва да бъде безпристрастен и той трябва да може, когато му сложим на везните съответния казус, да прецени безпристрастно. И това е адски важно, без това нямаме нищо. Без това имаме Иванчева, имаме всички тези, които дори нямат обвинения за милиардите.
Това беше от мен, благодаря. Надявам се да се видим пак на барикадите.
„Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“
17 април 2019 г.
Слово на проф. Велислав Минеков
Скъпи приятели и гости,
Още веднъж благодаря за достойната награда връчена ми миналата година. Това е чест. За мен остава и днес неясно защо трябва да бъде награждавано гражданското поведение. В същия дух би трябвало да бъдат наградени четящите книги или ползващите редовно душ и баня.
В присъстващите тук поканени лица, част от които познавам, отсъства доброто настроение. Познавам тяхната тъга и желание за бягство от безмълвието на наоето безсмислие. Вероятно съвършенството на разума предизвиква жаждата за смисъл определящ гражданското съзнание и вечната нега за съвършено общество. Банално е да ви припомня, че днешната цивилизация дължим единствено на интелекта в съпътствие на желанието за просперитет и дълг към страданието в човешката история.
Всъщност защо сме тук. Изглежда да е празник, а не е. Не е тържествено събитие, по-видимо е като свещен ритуал, посветен от шамани в молитва към небето вследствие на сполетялото ни племенно нещастие. Вероятно тук сме поканени на панихида. С вино сълзи и булгур ще си припомним за покойника, умъртвен ритуално от националното съзнание.
Да ви припомня, преди немного години погребахме правото и справедливостта. С безразличие закопахме обратно случайно подарената ни демокрация. Приехме да бъдем управлявани и направлявани от хора с примитивна култура и морал, наследен от трилобити. Морал обратнопропорционален на придобитите с абордаж във властта квадратни метри. Неолитно общество от обикновени и неграмотни измамници постигнаха кариери, които не биха били дори в съня им.
Съдебната система се превърна в политически партизанлък, създаването на закон достигна елемент от народното творчество, според поръчващия музиката и лепящия по челата на парламентарните музиканти купюри. Нобелистът Варгас Льоса казва, че народното творчество не е изкуство.
Позволявам си да ви споделя банални факти със забравено значение. Най-странното е, че България е член на Европейския съюз. С оглед на днешното ни състояние, това е напълно незаслужен дар. Оставаме разпознаваеми като държавата с пълно отличие в нивото на корупция, опитомена и преклонена медийна среда, правосъдие на управляваща хунта и напълно унищожено гражданско общество, превърнало се в кръчмарската недоволна общност от недалечното ни минало.
С право бихте ме попитали защо протестирам, защо съм бесен, защо се дразня от днешното статукво. Ще ви отговоря. Дразни ме тишината. Дразня се от спотаеността на нахранения. Ненавиждам битовото мълчание на интелигентния, посветил себе си единствено в професията. Мразя агнетата пиещи спокойно вода от вълчия поток. И мразя себе си в самотата на потъналото самочувствие и видимо презрение, дарено от мизерния духом.
Казват, че сме достигнали дъното. Клише. Дъното е метричен стандарт в цивилизованите нации. Ние отдавна прескочихме същото дъно, плуваме или по-скоро се давим в необятната шир на собственото ни безсмислие и егоизма на блажено оцелелия. Егоистът не е гражданин.
Уважаеми юристи, останахте ли доволни, почувствахте ли се щастливи от прясното решение на политически подбрания „извънреден трибунал“, назначен за борба с корупцията? Съдебните решения не се тълкува, нали ? Ще прегазя, без колебание, тази комична от днешна гледна точка теза. Ще ви споделя моето мнение, а вие имате пълното право да ме опровергаете. Това е позор за съдебната ни система, гавра с правосъдието, съпроводено с публична инквизиция и унизителна реабилитация на превзелата ни политическа престъпност. Този акт ме изпълва с отвращение и погнуса, напомня за Средновековие, Вишински и Народен съд.
Вероятно всички вие имате вашите собствени мечти. Аз също. Със самочувствието на каменоделец се замечтах да бъда прокурор, главен дори, дарен от вас с безмерни правомощия и статут на божество. Какъв дар, какъв късмет би била професионалната реализация в жетвата на плодородната, управляваща корупция, урожай в ръцете на независимия, смелия и достойния. Чудесен повод, дори и загинал, да оставиш име в националната история. Жалко. Завръщам се в реалността. Мечтая някой ден да бъда подкрепен от себеподобни, желаещи действителна демокрация. Бих желал да не съм сам в своя уличен протест. Бих желал броят на гражданите да превишава числеността на овцете.
Впрочем правото. Основна колона в държавността. Възможно ли е изобщо да има право в превзетата от олигархична диктатура държава? Нима не съзнавате, че законът днес е превърнат в цинизъм, мракобесие и отмъщение? Законът се превърна в пожеланата и практикувана перверзия на управляващата каста. Закон за закрила и утеха на управляващата сган.
Държава няма. Необходимо е нейното завръщане.
Една единствена молба имам: Моля ви, бъдете граждани.
„Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“
17 април 2019 г.
Слово на Георги Георгиев, председател на ГД „БОЕЦ“
Благодаря на всички ви, за това, че сте тук. Благодаря на колегите от БОЕЦ и Инициатива „Правосъдие за всеки“ за усилията и за организацията на днешното събитие. Много битки вече водим заедно.
„Независим съд – свободна държава!“ – така озаглавихме днешния форум. Четири думи, които включват в себе си цялата енергия и стремежи, както на отделния човек, така и на цялото общество и на всички нас – стремежите към свобода и справедливост.
Свободата има един основен и много важен измерител и той се нарича истината. Там, където истината може да бъде говорена без страх и свободно, там има свобода. Там, където заради истината хората биват наказвани, преследвани, там свобода няма. В държавата на мафията свобода и справедливост не може да има, защото в държавата на мафията властват законите на мафията.
Свободата и справедливостта са теми, които стоят пред нашето общество вече дълги години. А ролята на гражданското общество е изключително важна! Защото гражданите, заедно с достойните и честни магистрати вътре в съдебната система и заедно с независимите журналисти и медии останахме единствената сила, която може да се изправи срещу мафията, която може да се изправи срещу това зло, което превзема и превзе държавата ни и всички институции и власти.
Значимостта на гражданското общество може да бъде измерена и през усилията на мафията да бъде смачкано, убито, задушено това гражданско общество. Това показва техния страх – страхът от това, че ни има. Страхът от това, че въпреки цялата им власт, милиардите и всички репресии, те не могат да ни смачкат. Нас ни има и не е вярно, че всички са маскари. Това се опитват да втълпяват от десетилетия в българите.
Не е вярно и че нашето общество е заспало. Не, аз вярвам, че всеки българин съзнава, че корупцията, че корумпираните ни управници са коренът на злото, което ни мори и ни дърпа към дъното. Хората са обезверени, това е изключително тежък проблем. А те са обезверени именно заради това, защото постоянно им се втълпява: „От вас нищо не зависи. Каквото и да правите, ние решаваме“.
Но не е така. Защото имаме достойни и честни магистрати – ето ги и те не са сами. Имаме и честни журналисти, имаме и свободни медии, те също не са сами. Имаме и смели и непримирими граждани, които отстояват своите цели докрай, и те също не са сами. И след като имаме всичко това, тогава какво ни пречи, какво не ни достига, за да спечелим окончателно тази битка?
Това са важни въпроси, защото те показват нашите слабости, тази слабости, с които ние самите можем да се преборим. И това е изключително важно за нас самите. И трябва разбира се да си ги кажем. Нещо много важно и за всеки един от нас е като цяло в тази битка: Загубихме инстинкта си да отвръщаме на всяка неправда. Някак следваме събитията, някак следваме техните гейтове, грешки и скандали, които ни засипват като лавина.
Аз вярвам, че ние – гражданското общество, неправителствените организации, медиите, адвокатурата, вярвам, че имаме силата да изпреварим тези събития. Ние да редим събитията, да поставяме важните теми и да принуждаваме тях да отговарят и да понасят своята отговорност.
Загубихме и своя рефлекс за гражданска солидарност – нещо изключително силно и важно, защото всеки един от нас трябва да знае, че посегнат ли на него, заради гражданската му позиция, всички ние ще застанем до него. Те също трябва да го знаят, че посегнат ли на някого от нас, ние всички ще се изправим, за да го защитим. Това е много силно оръжие и много силна защита.
И когато посегнаха на Велислав Минеков ние бяхме, да ядохме яйцата и камъните, и доматите, но бяхме там и те го разбраха. И когато посегнах и на Люба Кулезич, ние също бяхме там. И на Биволите, след това и на всички други. Това е начинът. И трябва да сме все повече, това наистина ги възпира. По този начин даваме кураж и на стотици хиляди други хора, които са будни и осъзнават, но все още нямат тази смелост да се изправят до нас.
Липсва ни и още нещо. Липсват ни отговорите и решенията. Проблемите са много ясно вече констатирани, всичко е изговорено. Генезисът на проблемите също е казан, формулиран и показан. Липсва ни конкретиката. Защото, приятели, колкото и да е чиста нашата кауза, ако нямаме подкрепата и доверието на обществото, ние сме обречени в своите усилия. За да получим тази подкрепа, трябва да бъдем чути и разбрани. Затова ни трябват тези отговори, конкретните решения на тежките проблеми. Конкретни стъпки.
И може би най-важното, което ни липсва. Липсва ни ясната стратегия как да водим тази битка. Не можем да се превръщаме в скакалци и да скачаме всеки път, до следващия път, без да водим нищо докрай. Затова ни трябват и решенията. Трябват ни, за да можем да наредим жалоните и да начертаем пътя. Да кажем на хората: Когато извървим тези стъпки – първа, втора, трета, четвърта – ето ги, конкретните, ние ще стигнем там на финала. А финалът е нормална държава; нормално работеща съдебна система, която въздава справедливост; реална борба с корупцията; стартирали и то необратимо, реформи във всички важни сектори. И продължаваме, разбира се.
Липсва ни и още нещо. Липсва ни силата да отстояваме вече постигнатото. Много често правим крачка напред, считайки, че сме постигнали някакъв резултат. От дистанция на времето след това установяваме, че не е така. Преди четири години постигнахме един наистина важен резултат. Беше приет законът за електронното и дистанционно гласуване. И ние решихме, че спечелихме тази битка. Днес, четири години по-късно, виждаме, че не е така. Ако ние някак се унесохме, то мафията не спи. Отмениха, отмениха чрез своето бездействие влязъл в сила закон. Защото те приеха това като заплаха за себе си. И това е може би най-силното доказателство, че това наистина е заплаха за статуквото.
Затова вярвам, че днес ще чуем конкретни предложения. Вярвам, че ще чуем конкретни решения, около които всички да застанем заедно. Заедно е силна дума. „БОЕЦ“, заедно с колегите от „Правосъдие за всеки“, както с днешния форум, така и с предишни инициативи, които сме организирали, включително заедно с други колеги и организации, показваме един модел, работещ, който води до резултати. Модел, който може би трябва да разширим.
Координацията и комуникацията между нас, между нас гражданите, между тези сектори на обществото, които водим тази битка, тази комуникация и координация, е изключително важна. Защото в момента често ние сме принудени сами всеки да прави всичко. И това не е добре, защото хабим своето време, сили и енергия. От друга страна всеки има своята сила в нещо конкретно.
Ние, „БОЕЦ“ нашата сила е в действията, там сред хората, реално. Има колеги, които са силни в правните казуси. Има други колеги със силни контакти сред медиите и в международни институции. И всеки може да допринесе с това, в което е най-силен. От друга страна за намирането на решенията, може би хората, които са в съдебната система, ще дадат най-точните отговори. И е нормално да бъде така. Ние, гражданите, можем да дадем решенията за механизмите за граждански контрол върху управлението, включително и върху съдебната система. В известна степен и не бива да се страхуваме от това. Може би медиите ще дадат отговорите на решенията за свободата на словото и тежките проблеми там.
Всичко това ние можем да го сглобим в тази така нужна ни стратегия, за която всеки да даде своя принос, своята идея. „БОЕЦ“ имаме своите идеи, разбира се, вярвам, че и тук има и можем да получим много други. Дали ще присъединим нашите към техните или те ще предложат на нас своите, това няма никакво значение. Важното е да продължим заедно, да продължим да търсим пътищата между нас. Понякога, може би заради чисто човешката ни слабост, сами се изолираме. А понякога и заради нечии лични амбиции или наслоено недоверие. Трябва да намерим сили да преодолеем тези неща. Това зависи изцяло от нас. Ако не други неща, то това зависи изцяло от нас.
Трябва да излезем и от рамката на говоренето с общи приказки – за смяна на системата, за смяна на модела, за разбиване на статуквото. О, да, това е същината, въпросът е как. Като кажем смяна на модела, какво точно означава това и какъв нов модел ще предложим?
Ще завърша, като представя една следваща инициатива на „БОЕЦ“, която се надявам да срещне подкрепата на гражданското общество. С тази инициатива искаме да покажем точно една подобна смяна на модела. А именно, след днешния форум „БОЕЦ“ ще инициираме номинации за обща гражданска кандидатура за главен прокурор на Република България. Това е смяната на модела – не той да си го избира, не някъде в сараи или в гаража в Банкя, или в някой офис в ЦУМ, или в хотел „Берлин“. Публично, прозрачно, с аргументите, с мотивите, с имената и лицата на хората, които номинират и издигат кандидатура, на кандидата, който приема тази номинация, с неговите достойнства, качества, с аргументите ни. Нека да излъчим множество подобни кандидатури. И наистина прозрачно, открито, публично да стигнем до тази обща кандидатура. Кандидатурата на този магистрат, който ние, гражданите, да издигнем, да посочим, който ще получи нашето доверие. Как ще продължим след това също го поставяме сега като тема. Можем да спазим настоящата законова рамка и тази кандидатура да бъде предложена на Висшия съдебен съвет, където да продължи процедурата по законовия ред. А можем да продължим и по-далеч. Можем да продължим включително и с промяна в Конституцията и пряк избор. Това е тема на дебат, който се надявам всички ние да изговорим и да извървим този път.
Сили, здраве и мъдрост желая на всички ни и бой до дупка. Благодаря ви.
„Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“
17 април 2019 г.
Слово на Велислав Величков, председател на Сдружение „Правосъдие за всеки“
Добър ден, дами и господа!
Уважаеми господин председател на Върховния касационен съд, уважаеми съдии – сред нас има действащи магистрати, адвокати. Уважаеми хора на правото, граждани, свободни, независими граждани – тези, които мислите, че от вас зависи нещо в тази държава и нещо за бъдещето на вашите деца.
От „Правосъдие за всеки“ преди три години и половина се заехме с една, мога да кажа неблагодарна мисия. Влагайки много време, много личен труд, много усилия – хора, които бяха в различни сфери на обществения живот и различни професии, тъй като битува едно неправилно мнение, че в „Правосъдие за всеки“ всички сме юристи и адвокати. Няма да изкажа може би тайна за тези, които са вътре, но за тези, които не са участвали в наши събития, че не повече от 20 процента сме юристи и адвокати. Защото, казва Крейг Беърд, да имаш адвокат, който е на твоя страна, често е по-важно от това дали правото е на твоя страна.
Ние в „Правосъдие за всеки“ обаче искаме правото да бъде на страната на гражданите. Искаме съдът да прилага това право, но не кой да е съд, а независимият, безпристрастен, обективен съд, който постановява въз основа на законите и на вътрешното убеждение на магистратите. Съд, който не страхува от политическата конюнктура, от ръководните органи на съдебната власт и от извън политическите и съдебни фактори – тези, които влияят и в политиката, и в правото, и в съдебната система в последните трийсет години, по един все по-тежък начин, който гази справедливостта и нарушава върховенството на правото.
Затова основахме – и тя започна като абсолютно неформална организация с над двеста души – в далечния февруари 2015 г. Инициатива „Правосъдие за всеки“. Някой ще каже – далечно, 2015 г. Като се сетим как започнахме 2015 г. и къде сме сега, времето изглежда далечно. Изглежда, че тогава имаше повече право, тогава имаше повече справедливост, тогава имаше по-силен и независим съд.
Първата наша публична проява бе лекция на г-жа Моника Маковей – румънският министър на правосъдието, който стартира и направи доста радикална съдебна реформа в нашата северна съседка. Тогава, докато беше лекцията на г-жа Маковей, ни обвиниха, че правим преврат, държавен преврат. Защото сме поканили европейски депутат бивш министър на правосъдието, който да говори какво означава върховенство на правото и независима антикорупционна прокуратура.
Всъщност в следващите три години и половина се разбра, че най-нежеланата дума сред политиците и магистратите, представляващи ръководството на съдебната власт е думата „прокуратура“. Това се оказа забранената думичка в българското общество. Защото когато кажеш нещо, трябва да кажеш какво е неговото съдържание и смисъл. За целия преход, близо трийсет години, никой не намери съдържанието и смисъла на българската прокуратура в структурата и вида, в който съществува.
И понеже без ефективен държавен обвинител, който се подчинява на закона и основните правни принципи, не може да има борба с престъпността и корупцията, затова сме на този хал, че мониторингът по Правосъдие и вътрешен ред, който започна веднага с приемането ни в ЕС през 2007 г., не само не е изтекъл, но онзи ден на среща в Брюксел първият зам.-председател на ЕК г-н Франс Тимерманс – в една от единствените две срещи с органи за ЕК на настоящия главен прокурор, при шестгодишен мандат – каза, че има още много какво да се прави. Десет години след началото на мониторинга, близо три години след последния мониторингов доклад, в който бяха дадени конкретни препоръки за реформа в съдебната система, седемнайсет на брой, още имало какво да се прави. Всъщност петнайсет от седемнайсет препоръки не са изпълнени. Тринайсет от седемнайсет дори нямат начало на своето изпълнение.
Ние предложихме на българските граждани през септември 2015 г. седем идеи за съдебна реформа. Учредихме гражданска инициатива по Закона за прякото участие на гражданите във властта. Събрахме над пет хиляди подписа – безпрецедентна подписка за толкова специализирана тема, като правосъдие и съдебна реформа – в осем български града и със седем големи срещи, със събиране на подписи по площади и улици в продължение на два месеца и половина. Внесохме ги в Народното събрание, правната комисия ги разгледа за сведение, придвижи ги към парламента. Там тогавашният председател на Народното събрание и доскорошен министър на правосъдието г-жа Цецка Цачева отказа да ги разгледа в пленарна зала, с което наруши закона. Но може би нямаше как да бъдат разгледани в пленарна зала, защото в четири от тези седем идеи се съдържа думата „прокуратура“, а това е забранена дума в пленарната зала на Народното събрание. Дори при всички промени в Закона за съдебната власт – пет на брой за последните години.
И затова ние си позволяваме да ги припомним, защото може би съвсем наскоро ще се наложи да ги актуализираме и отново да търсим подкрепата на гражданите за тях:
Без ръководството на главния прокурор върху дейността на всички прокурори. Т.е. без единния централизиран йерархичен, бих казал казармен модел на българската прокуратура, наследен не просто от съветско време, а от времето на прокурора Вишински и репресиите през 30-те години на миналия век. Дори руската прокуратура, дами и господа, след последните промени в руската Конституция, е по-демократично устроена от българската прокуратура. Ако този модел работеше, за трийсет години щяхме да видим ефективни присъди, конфискации на огромно имущество, щяхме да видим мастити олигарси, политици и дори магистрати с ефективни присъди. По висшите етажи на властта няма нито една такава. Това означава, че въпросният модел, колкото и да е тоталитарен, дори не работи.
Намаляване мандата на главния прокурор от седем на пет години, което да касае, разбира се, и другите двама големи в съдебната власт – председателите на върховните съдилища. Ние мислим, че седем години е прекалено дълъг срок, ако се установи бездействие или избирателно действие на който и да е главен прокурор, защото вече четирима се смениха, но нищо не се променя. За да може Висшият съдебен съвет да прецени, а Народното събрание евентуално да потвърди неспособността му да се справя и да бъде освободен или след изтичане на пет години да се проведе нов избор, а не да се чакат всичките седем.
Предложихме нова длъжност заместник-главен прокурор за борба с корупцията. И управляващите решиха да направят такъв. Само че при нас има едно съществено допълнение: Действа самостоятелно и независимо, без възлагане от главния прокурор. Т.е. без да влиза в общата схема, че главният прокурор ръководи дейността на всички прокурори. Действа по мандат и възлагане от Висшия съдебен съвет, отчита се пред него и може да бъде избиран и освобождаван от него. Може да провежда разследвания срещу главния прокурор и всички заместник-главни прокурори. Вместо това днес имаме заместник-главен прокурор за борба с корупцията – нещо като медиен Рамбо по всички телевизии, който е на пряко, безусловно подчинение на главния прокурор.
Това не е румънският модел, дами и господа, както някой се опита да ни убеди. Защото румънският заместник-главен прокурор за борба с корупцията, какъвто допреди девет месеца бе г-жа Кьовеши, не е подчинен и е самостоятелен и независим от румънския главен прокурор Аугустин Лазар, когото румънските управляващи в момента също искат да сменят. Дори той им е неудобен. Или, както казах наскоро, в Румъния има регрес в съдебната реформа.
Разликата с България е, че при нас никога не е имало прогрес. При пет конституционни промени само една касаеше главата Съдебна власт и тя остана известна като историческият компромис. Исторически компромис с принципи на правото, с очакванията на хората, с морала дори. Единственото смислено нещо в тази съдебна реформа бе разделянето на Висшия съдебен съвет на две колегии. Но с промяната в бройките в двете колегии всъщност излезе, че Прокурорската се явява абсолютно независима откъм политическата квота, а в Съдийската хората назначени от политиците, защото те бяха избрани в Народното събрание чрез сделка, а не по нравствени и професионални качества – равни на броя на пряко избраните съдии – де факто управляват решенията в Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет.
В крайна сметка няколко промени в Закона за съдебната власт, конституционни промени, смени на министри на правосъдието, нов Висш съдебен съвет, нов представляващ Висшия съдебен съвет, заместник-главен прокурор за борба с корупцията, специализирани прокуратура и съдилища, които по същество са извънредни съдилища, защото нещата се разделят според субекта на извършеното деяние, а не според неговата правна рамка.
Тези специализирани съдилища – в които се осъществи много странен подбор на магистратите, които заседават в тях, в които, особено в Апелативния специализиран съд, постове получиха някои заслужили кадри от бившия Висш съдебен съвет – де факто и за съжаление се оказа, че участват повече във вдигането на медиен шум и правообслужването на управляващите, отколкото в реалното правосъдие. И това се показа по редица значими дела, както и в различното третиране на по същество еднакви случаи.
Не искаме да даваме примери, но ще попитаме все пак за престъпления за милиони – десетки и стотици милиони, по които има обвинени длъжностни лица – шефове на държавни агенции, кметове на общини – как някои от тях дори не са отстранени от длъжност, други се намират с най-леката мярка подписка, а трети висяха седем месеца в ареста? Припомняме, че имаше обвинения за стотици милиони, по обществени поръчки, спрямо крупни дружества, спрямо длъжностни лица. Не можем да видим някого в ареста, освен две жени, които представляваха ръководството на един столичен район.
Това поставя въпроса дали се съди по правото или се съди поисканото право от страна на управляващите, за да получат удобна услуга.
Така или иначе при тези специализирани съдилища – арбитърът за тяхната дейност ще се появи след година-две. Защото трета инстанция е Върховният касационен съд, който отговаря за точното и еднакво приложение на закона. Нашата надежда е, че дотогава няма да се случи така, че нормотворчеството на управляващите да се опита да ограничи или по същество ва премахне преценката по правото на Върховния съд, за да може изцяло да обслужи това, което управляващите възлагат като надежди на т.нар. специализирани съдилища.
За да има право, в преценката на правото винаги последна дума трябва да има Върховният съд на Република България. Днес тук е неговият председател г-н Лозан Панов, който може да се каже, че в последните години се оказа най-проверяваният човек в държавата за какво ли не. Ние се гордеем с това, че той успява да отстоява правото и да говори за това, за което говореше и г-н Таков приживе, и това, което чухме днес като предадени към форума думи. Да отстоява независимото правосъдие и върховенството на правото. Нашата работа и като граждани, и като юристи, е да подкрепяме хората, които отстояват правото. Които ни държат там, където се намират нормалните демократични държави. Които поддържат европейските, а не съветските стандарти в правосъдието. И затова ние днес искаме не просто да чуем г-н Панов, а да чуем въпроси към него и отговори, включително чрез нашата онлайн платформа. Ние знаем, че той ще отговори това, което мисли.
Искаме да продължим оттук нататък битката за правосъдие, като ангажираме свободните граждани на страната на независимото правосъдие, колкото и да им коства това в личен и бих казал професионален план. Защото без независимо правосъдие няма държавност, няма демокрация, няма свобода, няма права. Или както казва Кристофър Дардън: „Избрах да уча право, защото вярвах, че все някак, някой ден ще повлияя на света“. Нашата мечта е по-малка. Ние искаме да повлияем на нашата държава да бъде достоен член на европейското семейство, да бъде държава, в която децата ни искат да останат, да творят и да се развиват, а не която искат омерзени да напуснат.
Затова ние вярваме в правото, вярваме в независимото правосъдие и ще се борим за него.
„Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“
17 април 2019 г.
Слово на председателя на ВКС Лозан Панов
Уважаеми дами и господа,
Обикновено исторически чествания често са били обличани в клишета и красиви думи за случващото се и за личностите, които са го създали. В този смисъл тържествата по случай 140-ата годишнина от приемането на Търновската конституция не са изключение. Съвсем естествено е тези, които днес създават историята ни, да се стремят да открият в огледалото на миналото отговорите си за настоящето. Обичайно историята играе своята социална роля в съвремието ни, затова неслучайно новите управленци често обичат да изваждат някои неща от нея, за да мотивират своята политическа теза, а други, които им противоречат, пък директно биват скривани.
Преди 140 г. Търновската конституция се ражда като един от най-модерните основни закони в Европа. А ключовата дума в нея по концепция е думичката „свобода“. Защо тогава на една България, със своята изключително демократична за онова време Конституция, малко по-късно ще ѝ се наложи да преживее множество нейни нарушения и няколко тежки държавни преврата?
В „Борбата за правото“ на Рудолф фон Йеринг – блестящо преведена от Кристиан Таков, може да открием един напълно адекватен отговор на този въпрос:
„Безусилно полученото право е като децата, донесени от щъркела. Което щъркелът е донесъл, може да се отнесе от лисицата или от лешояда. Майката обаче, която е родила дете, не дава да ѝ го отнемат! Така и народ, който е трябвало да отвоюва права и институции с кървав труд, не ще позволи да му ги похитят.
Затова може да се твърди: енергията и любовта, която един народ питае към правото си и с които го защитава, зависят от усилията и напрежението, които то му е струвало. Не простият обичай, а жертвата е, която кове най-здравата свръзка между народа и правото му.
Бог, който народ обича, не му подарява нужното, нито облекчава труда да го добие, а му го утежнява. Затова не се колебая да кажа: борбата, която правото изисква за да се роди, е не проклятие, а благодат.“
Колко красиво преведено от Кристиан.
Преди 140 г. нито турските завоеватели, нито руските „освободители“ в кавички са имали такъв основен закон. Защото Търновската конституция е заимствана от белгийската и в онзи исторически момент символизира ценностното и културно присъединяване към Европа, каквото е членството ни днес в ЕС.
Забележителни са приликите между историческите моменти, в които се случват приемането на Търновската конституция и приемането ни в Европейския съюз. В единия случай става дума за постосвобожденска България, която благодарение на чуждата помощ е свалила хомота на османското владичество и започва изграждането на основите на държавата. В съвременния вариант отново става дума за изграждане – този път на основите на демокрацията. Но случилото се за съжаление отново не е достижение на българските граждани, а е следствие на падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. Повдигането на Желязната завеса откри пътя към демокрация за страните от Централна и Източна Европа, сред които беше и нашата страна.
Обикновено уроците на историята се повтарят поне дотогава, докато не се извадят поуките от нея.
Животът на Търновската конституция в изминалите 140 години преминава през редица политически сътресения и изпитания – неведнъж суспендирана, забранявана, променяна и заличавана, защото така се случва винаги, когато правото и свободата са донесени от щъркела, а не заслужено изстрадани и осъзнати.
Даровете на щъркела рядко се ценят, защото така е устроена човешката природа. Затова уроците на историята напълно закономерно се повториха и тогава, когато щъркелът донесе възможността на България да се присъедини към Европейския съюз.
Да се очаква, че страната ни автоматично ще припознае и реципиира изстраданите исторически заслужени ценности, върху които са изградени старите западни либерални демокрации, беше наивно от страна на европейските ни партньори. В крайна сметка се оказа, че посткомунистическите държави бяха много по-готови за Европа, отколкото Европа за тях. Лицемерното в отношенията ни с европейските партньори постепенно създаде условия у нас да се изродят основни принципи, върху които се изгражда демокрацията.
Не бих могъл по-добре да изкажа това, което Валентин Брайков е направил за случващото се. Затова позволете ми да цитирам казаното от него преди време. Адвокат Валентин Брайков казва:
„В нивата на българското право навлязоха бесни глигани, които обръщат от корен отдавна посятото. През последните години сме свидетели на невиждан нормативен разврат, който посяга на хилядолетни европейски правни светини. С обратна сила брутално се отнемат права, придобити чрез класически правни институти по действащи закони.
Гледката може да се сравни само със спасителните лодки на „Титаник“, от които по-силните изритват слаби и безпомощни удавници, за да не се спасят.
Режисьорите на този спектакъл чували ли са, че законът е като библейски Завет, обещание – една тържествена свещена клетва на държавата към нейния гражданин?
Милеещите чеда на майка България първо трябва да спрат груповото изнасилване от глутницата вълци. Държавата започва и завършва със справедливостта! Да върнем Бога в храма, да стане справедливостта полярна звезда на българското право и да освети пътя ни за изход от блатото.Първата крачка е да пожелаем това.“
Вижте как го е казал Цицерон преди 2000 години:
„А видовете несправедливост са два.Единия проявяват причиняващите я, а другия – онези, които макар и да могат, не спасяват пострадалите от несправедливост. Защото който не защити пострадалия и не се противопостави на неправдата, ако може, е толкова виновен, колкото ако бе изоставил родителите си, приятелите си или отечеството.“
Върховенството на закона и разделението на властите у нас, уважаеми дами и господа, са силно компрометирани, а ключови държавни институции са завладени от частни интереси. Изпратили сме в парламента да ни представляват хора, които дори не искат да имат допир със съседите си и за тази цел си купуват отделен асансьор, макар формално тяхната функция е да бъдат изразители на народната воля, която да въплътят в правни норми.
Ако кажа, че независимостта на съдебната система и свободата на медиите у нас са под голям въпрос, ще трябва да добавя още нещо. Мракобесните времена в българското правосъдие тепърва предстоят, защото настоящият главен прокурор Сотир Цацаров вече се е прицелил в креслото на главния инспектор. Благодарение на правомощията, с които разполага тази институция, тя ще се превърне в поредното завоевание на олигархични интереси – така, както работеше българската прокуратура през последните седем години. Но затова пък у нас истинската корупция остава необезпокоявана и всепроникваща. У нас всички независими от властта са под постоянна атака, списъци на „врагове“ и „предатели“ висят по вестниците, а ксенофобията и омразата се превърнаха в управленска политика.
За съжаление онзи европейски елит, който направи през 2007 г. политическия компромис с приема на България в ЕС, считаше, че страни като България могат лесно и с помощ отвън да преодолеят тежката наследственост от тоталитарния режим, васален на Съветския съюз, и организирано-криминалния преход, и по тази причина не предвидиха реални санкции. Заради политическия компромис обаче, направен с приемането на България и Румъния, за двете страни бе предвиден механизъм за продължаващо наблюдение, в който не съществуват абсолютно никакви санкции.
В момента ставаме свидетели на изключително ожесточена борба за пълното подчиняване на съда, защото в системата все още има магистрати, които защитават достойнството и честта на тогата. Липсата на устойчива опозиционна група в настоящия Висш съдебен съвет всъщност показва, че в кадровия орган този процес върви към приключване.
За съжаление никой не може да каже със сигурност кога загива една демокрация, кога една правова държава се превръща само в празна опаковка. Няма определена мярка, но събитията в България от последните години ми напомнят историческия контекст, в който се е развил националсоциализмът.
Какво може да стори в една такава ситуация председателят на Върховния касационен съд, на тази върховна съдебна инстанция? Всичко, което му е останало, е словото. И все пак, той не може да остане „аполитичен“, тъй като спазването на Конституцията се е превърнало в политически въпрос, par excellence.
Това, на което е разчитал нацисткият режим, са лоялните съдии, които с готовност участват в трансформирането на либералния германски закон в инструмент за подтисничество, дискриминация и геноцид. Тази цел е постигната без съществено вмешателство в дейността на съдилищата и без предприемането на драстични дисциплинарни мерки срещу съдиите. Хитлер е ненавиждал съдиите.
След отправена в нацистката преса критика към съдия, който дава възмутително лека присъда от 5 години лишаване от свобода на мъж за убийството на съпругата му, Хитлер се обръща пряко към съдебната власт с речта си в Райхстага на 26 април 1942 г. Наред с други неща той казва:
„Очаквам от германската правна професия да разбере, че не нацията е тази, която служи на нея, а тя е тази, която служи на нацията. Отсега нататък ще се намесвам в такива дела и ще отстранявам от длъжност всеки съдия, който очевидно не разбира това, което изисква от него времето, в което живеем.“
Според военния трибунал на САЩ в Нюрнберг „този заплашителен изблик на фюрера заличава последните следи на съдийска независимост в Германия“.
Не всички съдии обаче са съучастнически настроени и са слуги на режима. Някои от тях му дават отговор именно в качеството си на съдии. В тази връзка норвежкият колега проф. Петер Гравер разказва историята на Лотар Крайсиг – най-известният германски съдия с опозиционни възгледи от времето на фюрера. От публикуваните едва през 2011 г. биографични бележки на Крайсиг разбираме следното: „През пролетта на 1933 г. си написах оставката. Изброих множество случаи на допуснати от прокурори нарушения на най-елементарни процесуални правила – както чрез действие, така и чрез бездействие. След безсънна нощ осъзнах, че подобна стъпка би била твърде лесна. Тя би означавала противоречията да потънат в забрава и би отворила широко поле за действие на отклонилите се от правилния път“.
Същият този съдия при поставянето на портрет на Адолф Хитлер в сградата на съда на 1 май 1933 г. напуска церемонията в залата в знак на протест. Съдията е изключен от програмата за продължаващо обучение за това, че на официално събитие не отправя три пъти на висок глас поздрава „Хайл Хитлер!“.
Няколко месеца по-късно съдия Крайсиг купува ферма извън града и подава молба за преместване в съд, който се намира в близост до нея. Министерството се възползва от тази възможност да се отърве от непокорния съдия и удовлетворява молбата му. В началото на 1940 г. Крайсиг разбира, че е в ход преместване и последващото умъртвяване на институционализирани лица с умствени увреждания под негов съдебен надзор. Съдията счита, че това е крещящо нарушение на закона и пише писмо в този смисъл до председателя на съда. В това свое писмо той отхвърля максимата, че „законът е това, което служи на народа“ и описва доктрината като „всяваща ужас“, тъй като позволява брутално навлизане – без да съществуват подходящи законови гаранции за защита – първо, на концентрационните лагери, а след това – на институциите за лица с умствени разстройства и психични заболявания, в основни сфери в живота на личността и обществото.
Председателят на съда настоява Крайсиг да оттегли писмото, което той отказва да направи. Тогава му е наредено да проведе разговори в министерството на правосъдието. Според заключителните думи на министъра на правосъдието след тази среща „човек, който не може да приеме волята на фюрера като най-висш източник на правото, не може да заема съдийска длъжност“. Според проф. Гравер от една страна, фактът, че по времето на нацисткия режим е имало такива съдии, буди надежда. От друга страна обаче, униние буди обстоятелството, че тези съдии са единици, особено предвид крещящата несправедливост на разбирането на закона и действията, които предприемат нацистите, и тяхната отдалеченост от всяко разумно тълкуване на принципа на демократичната държава в рамките на западната правна традиция.
С примера, с който си послужих, бих искал да провокирам размисъл и най-вече дебат за състоянието на правовата ни държава. В тази връзка бих искал да припомня и експеримента с жабата, която, ако бъде хвърлена в тенджера с гореща вода, веднага изскача, ако може. Но ако бъде поставена в студена вода, която постепенно се затопля, тя си остава спокойна, докато умре. От случващото се, което ни заобикаля, едва ли би било преувеличено, ако кажа, че горещата вода, в която е потопена правовата ни държава, е малко преди точката на кипене. Бедата е, че затоплянето на водата се случи с неумелото съдействие на Европейската комисия, докато останалите държави членки на ЕС стоят встрани и безпомощно наблюдават. Такива, за съжаление, са съдбите и на други посткомунистически членки като Унгария, Полша, Румъния. Затова предлагам, докато тръпнем в очакваме на поредното неумело съдействие, да си припомним приказката за неволята. Мисля, че всички я знаем.
Уважаеми, дами и господа, време е да спрем да се препъваме в един и същ камък, който историята мъдро ни препречва. Време е да заслужим свободата, а не да чакаме отново наготово. Завоевателите на правата и институциите ни вече не са в състояние сами да се спрат, нужна им е помощ. Време е свободата ни да дойде на бял свят по естествен път, а не отново да чакаме щъркела.
Само тогава, когато си заслужим правата, те ще се превърнат за нас в истинска ценност. В тази връзка, позволете ми, да завърша с един цитат от Кристиан Таков, светла му памет. Да си боец за право е нещо много важно, но какво казва той:
„Да не си борец за право, значи да си негов убиец. Защото времето е разделно, границите са ясни и няма спор кои са лошите. Със сигурност измежду тях са безразличните. Оттук нататък има само два пътя – на борба за правото и на предателство към него. Ние не избираме дали да се впуснем в тази борба, избираме само на коя страна ще застанем. Времето решава дали да помни или да замъти временните ни предателства към нея. Съдбата пък избира, колко дълго ще ни позволи да я продължим. Спечелването ѝ е немислимо, но спирането ѝ – позорно“.
