Адв. Андрей Янкулов посочва, че нормативните промени не са достатъчни, за да се решат проблемите на съдебната система и припомня част от становище на Венецианската комисия:
„За да се случи реално реформата на правосъдието в България са нужни еволюция на политическата култура и нов професионален етос.“
Бившият прокурор от Софийска градска прокуратура напусна държавното обвинение миналата есен – ден след назначаването на Иван Гешев, като изтъкна, че не чувства като свой пътя, по който е водена тя.
В своето изказване на форума „Гражданите, правосъдието и извънредните мерки“ той развива, по думите му екзотична теза, че основно правомощие, упражнявано от прокуратурата – осъществяването на общ надзор за законност, не съществуват в действащата Конституция на страната.
Прокуратурата няма конституционно правомощие за упражняване на общ надзор за законност. За сравнение, в т.нар. Живковска конституция от 1971 г. и в тази от 1947 г., наричана Димитровска, това е отбелязано на първо място. В правомощията, изброени в чл. 127 от настоящия Основен закон обаче, общ надзор за законност отсъства.
„На първо място са изведени правомощията, свързани с наказателния процес, които в предишните конституции са оставени по-назад, т.е. тук е налице застъпване на тезата от конституционния законодател, че основните правомощия на прокуратурата в една демократична държава трябва да бъдат свързани именно с участието ѝ в наказателния процес.“
Едно от текстовете погрешно се тълкува като общ надзор за законност и това увеличава неправомерно правомощията на държавното обвинение, посочва Янкулов.
„Това дава една силна фактическа власт и силна власт за регулиране на всякакви обществени отношения, които обаче не би трябвало да бъдат регулиран по този начин. Защото това е правомощие, което е присъщо на тоталитарното устройство на обществото, където има нужда от някакъв мощен централизиран орган, който да следи за това как цялата администрация си изпълнява правомощията. В една демократична държава и би следвало да има различни контролни органи в различните сфери на дейност, чието пък действие да бъде контролирано от съда, а не от прокуратурата, която по дефиниция има по-репресивни правомощия.“
По-нататък се разкрива как прокуратурата получава монопол по друго основно правомощие и той не следва от Конституцията.
“Второто голямо правомощие на прокуратурата е нейната функция по наказателно преследване. Това означава, че тя осъществява пълен монопол по решенията дали, на кого, за какво, кога да бъде повдигнато обвинение и съответното лице да бъде привлечено към наказателна отговорност и предадено на съд.“
Андрей Янкулов изтъква, че този монопол следва от Наказателно-процесуалния кодекс, където отсъства възможност друг да предявява обвинения и да ги повдига пред съда. Но според Конституцията и други органи изпълняват надзор върху изпълненията на наказанията.
„Когато говорим за този монопол, той според мен не е на конституционно ниво, но така или иначе съществува.
За да се преодолее това нещо, т.е. да се преодолее опасността от бездействие на прокуратурата, когато са налице законовите основания да се действа, да бъде привлечен някой към наказателна отговорност, е възможно да се уреди потенциалното правомощие на друг орган да привлича към наказателна отговорност в определени хипотези.“
Според Янкулов това е единствената реална възможност за наказателно преследване на главния прокурор.
„Това трябва да бъде от външен на прокуратурата орган, независимо дали ще тълкуваме Конституцията, в смисъла, че всеки един прокурор е подчинен по всяко едно дело на главния прокурор.“
Янкулов предлага съдебен контрол при откази на прокуратурата да осъществява правомощията си. При съмнения за незаконосъобразни действия може да помогне облекчаване на наказателния процес в досъдебната фаза, за да се стигне до по-бързо внасяне на случаите в съда.
„Доказателственият стандарт в момента за досъдебната фаза на българския наказателен процес е изключително висок, изисква се постигане на пълно доказване още на досъдебната фаза. Това е нещо, по което нашият процес се отличава от много наказателни процеси на други държави от континенталната правна система, където не се изисква да се провежда пълно доказване на досъдебната фаза. Необходимо е единствено събиране на достатъчно доказателства, обосновано подозрение за извършено престъпление, за да се предаде лицето на съд и там вече да протича пълното доказване. Това би било и в съзвучие с принципа на нашия наказателен процес, че досъдебната фаза е само подготвителна.“
Юристът оценява като положителни последните промени в НПК, но изтъква, че е нужно още по-голямо опростяване на досъдебната фаза, за да се достига по-бързо до съд.
Той завършва с още нещо, което е важно за наказателния процес. Трябва да се намалят негативните последици по други закони за лицата с повдигнати обвинения.
„Например по закона за противодействие на корупцията от самия факт на привличане на лицето в качеството на обвиняем срещу него започват да текат процедури, които са обвързани формално с привличането в това качество. За мен няма никаква логика да бъде така, тъй като прокуратурата все пак не решава въпроса за вина, не се произнася по такъв начин. Не би следвало, от самия факт, че някое лице е привлечено като обвиняем, за него да текат други негативни последици, освен тези, които текат във връзка със самия наказателен процес.“
Форумът „Гражданите, правосъдието и извънредните мерки. Заплахи за демокрацията и правовия ред“ се състоя на 23 май 2020 г. в платформата Zoom. Публиката имаше възможност да задава въпроси във виртуалната стая, както и на страницата на „Правосъдие за всеки“ във Фейсбук.
