юни 2016

„Терминал” представя посланика на Франция Н. Пр. Ксавие Лапер дьо Кабан. Той ще бъде запомнен с израза „гнили ябълки”, употребен по адрес на съдебната ни система, а също с това, че реакцията му по повод на едно скандално дело доведе до смяна на корумпираното ръководство на Софийски градски съд. Повод за интервюто на Ивет Добромирова е друг скандал – повишение на прокурорка, доказала се като една от „гнилите ябълки” в родното правосъдие.

Н. Пр. френският посланик не се нуждае от допълнително представяне. Със сигурност едно от най-ярките неща, с които го асоциирате, е култовата му реплика за гнилите ябълки в съдебната ни система. Публикуваме разговора с него в седмицата, в която прокурорката, за която той попита преди време в туитър: „А каква ябълка е Боряна Бецова“ бе повишена. Припомняме, че прокурор Бецова водеше всички „чувствителни“ дела, между които проверката срещу четирима активни граждани от Протестна мрежа и беше основен обвинител по делото срещу Христо Бисеров, което приключи като фиаско с недоказване на вината му.

В България имаме една поговорка: Откъдето е жената, оттам е родата. Вашата съпруга е българка. Как чувствате България? 

Тази поговорка я знам от години. Oткакто съм посланик тук, съм я чул сигурно хиляди пъти (смее се). Аз се чувствам тук като у дома си – да, естествено, защото живея тук от вече три години. Но има и нещо друго – много рядко в дипломатическия живот,  се връщаме в един град или една страна, където вече имаме спомени. В нашия живот – живеем 4 години тук, 3 години там и понякога никога не се връщаме дори и за туризъм. Така че, ако имаш спомени и още повече – много хубави спомени, защото страната, където си се оженил е нещо много повече…

Има емоция…

Има емоция и където си се запознал с жена си, това е… една много силна връзка.

Cherchez la Femme…

Точно така Cherchez la Femme… горе-долу може би това е същото по смисъл с българската поговорка. И така… знам, че след края на мандата си ще се върна отново, ще се прибирам в България.

Наистина ли?

Наистина. Защото аз имам тъща тук. Моята съпруга има семейство, аз имам приятели. И то не само от този ми мандат, а и от предишния.

Сам казахте, че това е вторият Ви мандат в София. Предишният ви мандат беше в също интересни времена – 90-те години. Често у нас правим паралел именно с тези години, за съжаление за лошо. Кое е хубавото и кое е различното днес в сравнение с тогава през Вашия поглед?

Има огромна разлика. Първо, България сега е член на НАТО и на Европейския съюз. Това по мое време (първият път) беше само мечта. И дори мисля че деветдесет и първа, и втора година, ако някой ви беше казал “През 2007-ма година България ще е стане член на Европейския съюз”, никой не би повярвал, че това ще бъде възможно само за 20 години. Което е нищо. За един човешки живот 20 години може и да са много. Но за живота на една страна това не е нищо. Втората разлика е, че тогава, 91-ва-95-та, всичко, абсолютно всичко, рязко се влоши. Това е времето, в което олигархията започна да действа. Първо тайно, много тайно и след това видяхме създаването на Мултигруп, СИК, ВИС – тези така наречени застрахователни групировки, които всъщност са били “рекетировки”. Тогава обаче все още имаше надежда в самия стремеж към ЕС и НАТО и това е нещо, което сега го няма вече и всъщност това е дори по-лошо. Но пък го имаше и този феномен – олигархия, чийто представители са били членове на ДС и по онова време вече се говореше, че те са използвали парите на комунистическата партия, за да създадат тази олигархия и да контролират всичко– икономика, бизнес, политика, спорт… всичко.

А сега не е ли същото?

Ами не е. Защото сега има нещо много различно: има икономика в България, която може да се развива без никакви връзки с тези хора. Има много фирми в различни сектори, които могат да се развиват, без да имат никакви контакти с олигархията. Олигархията е силна в няколко сектора, където има монополи или олигополи – в сектора на медиите, на енергетиката, в сектора на строителството, на туризма. Но иначе хората могат да се развиват и да действат свободно. Но тази олигархия е на изчезване, защото в по-голямата си част тези олигарси не са индустриалци, нито предприемачи; те не могат да създават и са просперирали единствено чрез кражбата, корупцията и договорките с политиците и съдебната система. Така например в банковия сектор фалитът на КТБ безспорно създаде паника, но той направи така, че да изчезне една банка, която  нямаше общо с истинска банка. Остават и други от този тип, но те нямат същата значимост и днес се намират под по-добър контрол – БНБ върши сериозно работата си. И има преглед на качеството на активите, който ще ни покаже кои банки трябва да бъдат рекапитализирани.  И затова има и френски фирми, които инвестират тук.

Да, но вие помогнахте на една френска фирма да се спаси, на практика, от рекета на олигархията…

И да, и не. Защото не знам точно коя е фирмата или кои са личностите, които се опитаха да рекетират тази френска фирма. Но те са използвали един модел, който е бил създаден за олигархията, да. Т.е. моделът с корумпираните съдии. Със съдиите, които могат да отсъдят, каквото искаш, а не каквото повелява законът. Този модел е много опасен, защото заради него никой не се чувства сигурен, а в една правова държава ти си сигурен, че ако спазваш закона, няма от какво и за какво да се притесняваш.

И съответно има и върховенство на закона…

Абсолютно. Не казвам, че всичките съдии са корумпирани. Но по време на проблема с „Белведере“ видяхме как тази система на уж случайно разпределение на делата не работеше и това дело не е било разпределено случайно, а умишлено на една съдийка (Румяна Ченалова, бел. ред.). Хората, които са искали да спечелят делото, може и да са  го поверили, за да получат искания резултат. И видяхме няколко месеца по-късно какво се случи с тази съдийка и след това и с председателството на СГС, който всъщност е и най-големият съд в България. Без да твърдя, че това е пряк резултат от тези събития, реално председателството на СГС беше отстранено и сега вече има много по-сериозно председателство и нещата са много по-спокойни.

Но в същото време и някак си случая с “двете каки” остана да виси във въздуха. Нямаме конкретно поемане на отговорност, което е също проблем на съдебната система.

Да, това е проблем.

Съдебната реформа ли се оказва онзи камък, който ако прескочим и изведнъж ще стане по-светло в България?

Нещата никога не стават отведнъж по-светли. Никога. Защото трябва първо хората да променят подхода и поведението си. Това е най-важното. И ако има хора, които имат навик да бъдат непочтени и са сигурни, че ще останат безнаказани или поне така се чувстват, нещата се променят трудно. Но лека-полека, все пак, мисля, че нещата се променят.

Имат ли политиците воля за истинска съдебна реформа според Вас или като че ли тя остава основно мечтана от гражданите, за които е безспорен приоритет, доказано и от социологическите проучвания?

Измененията в Конституцията, които бяха приети от Парламента декември месец бяха минимални. Но те бяха крачка и бяха приети от огромно мнозинство. Което означава, че има огромно мнозинство политици, парламентаристи, които са съгласни на една минимална реформа. Можеш да видиш  чашата или полупразна, или полупълна. Ако я виждаш полупразна – да, те искат само една минимална реформа. Но, ако я виждаш полупълна, то те са се съгласили на реформа. Дори и тя да е минимална. Така че лека-полека с времето нещата ще се променят. Преди да дойда тук като посланик се срещнах с един френски интелектуалец с български произход, който е много известен  в моята страна. Имахме много интересен разговор в продължение на час-два и аз го питах “Какво най-накрая трябва да се направи в България?”. И той ми каза: “Трябва време. Трябва поколенията да се сменят”.

Но минаха 26 години…

Е, да, но трябва да минат поколения. Не е достатъчно да се смени само едно. Трябва цялото поколение на хората, които бяха формирани по времето на комунизма да си отиде. И едва след това вече идват различните поколения. Защото вие сте малко по-млада от моята съпруга, но тя ми е разказвала, че когато е била дете, нейният баща е слушал BBC, Гласът на Америка, Свободна Европа, Радио Франс Интернасионал. И винаги казвал  на Мария, моята съпруга, никога да не споделя в училище, че у дома чува английски или френски, или немски, или какъвто и да било чужд език.

И аз помня тези времена. Водех същия разговор с моя дядо.

Същото се отнася и за книгите, които са имали в къщата на моя тъст. Той е бил лекар, виден инелектуалец, с голям интерес към политиката и в някакъв момент истински убеден комунист. Той е бил роден 17-та година и е от това поколение, което в началото е вярвало в обещанието на комунизма. Но… поколението на моята съпруга е поколението, коeто е учено да мълчи, да лъже и да не вярва във властта, нито в държавата. И тези, които са искали да успеят пък, са били учени, че принципите са най-лошото нещо, ако искаш да растеш в йерархията. Трябва, напротив, да си непочтен, да си предател спрямо приятелите си и да ги използваш за свой личен интерес и т.н., и т.н. Това е фантастичното в този режим, комунистическият, че използва най-лошото в човечеството. Интересно е това. Най-лошите качества използва.

Много анализатори казват, че не сме били готови за членството си в Европейския съюз…

Не знам какво значи това, да Ви кажа – да не си готов за Европейския съюз. За мен Европейският съюз е едно семейство от страни, които са много различни и такива ще останат завинаги. Целта на Европейския съюз не е да сме еднакви, идентични. Целта е да сме по-силни заедно и след обединението да сме по-независими. Също Европейският съюз е един правен съюз. Ние живеем в една рамка от закони, които се казват директиви и всички би следвало да ги споделят, уважават и прилагат. И затова да бъдеш член на Европейския съюз е доста отговорно и също така доста трудно. А страните, които не са членки на Европейския съюз, те нямат това задължение. Това общо право е една много силна рамка, която помага на общността и на гражданите да бъдат сигурни, че техните права ще бъдат запазени. И също задължава управляващите   да се подчиняват на тези закони.

А защо ни е толкова трудно на нас самите да покрием тези изисквания на Европейския съюз? Ето сега, докато разговаряме, става ясно, че се отлага мисията на наблюдаващите прокурори, които трябва да правят одит на прокуратурата, което пак е някаква трудност по пътя.

Мисля, че това отлагане не е толкова важно, защото те ще дойдат в края на месеца, не знам точно кога, защото няма френски магистрат в този екип, за съжаление. Но следя процеса, те ще докладват в края на годината преди следващия CVM-доклад. Абсолютно не знам какво ще правят, какво ще кажат, тъй като и те самите не знаят какво ще намерят в страната.

Какви са най-големите предизвикателства пред Европа днес. Евроскептиците казват, че тя е слаба, че тя е в криза, че не може да се справи с предизвикателствата на новото време. Така ли е в действителност?

Европейският съюз е изправен пред толкова предизвикателства, че не знам кои са най-трудните, но самият факт, че можем ежедневно и непрекъснато да ги решаваме заедно, вече е чудо сам по себе си. Miracle, нали?! 28 страни, 500 милиона души, демократични държави, свободно избрани правителства, които всеки месец се събират, за да решават заедно за нашето общо бъдеще, за нашата съдба. Това е вече голямото чудо. Това е нещо, което е абсолютно неразбираемо извън Европа, мога да Ви уверя.

Така разказано наистина звучи като фантастична приказка наистина, а ние го приемаме за даденост…

Ами да. Ние го приемаме за даденост, но то абсолютно не е. Второ, дори и да има огромни проблеми като кризата с Гърция през изминалата година, или от две, три години кризата с бежанците, или проблемите с тероризма – въпреки това ние можем да намерим решение заедно. Виждате, кризата в Гърция започна през 2008-ма – значи от осем години вече има хора, които казват “Гърция трябва да излезе от еврозоната”.

Имаше такива и които казаха, че Гърция трябва да излезе от Европейския съюз след последната голяма криза…

Да, такава теза също се чу. Но Гърция още е в еврозоната и макар икономиката ѝ да не е в най-доброто състояние, все пак мисля, че много българи биха искали да живеят и работят в Гърция, например, нали?

Така е…

Така че, дори и страните, където има най-тежки проблеми, могат да се справят, защото са в рамките на тази общност.

Кое е най-голямото предизвикателство пред Франция днес?

Може би доверието на френските граждани към собствената им страна. Мисля, че нямаме достатъчно доверие в собствените си сили и възможности за ключови реформи. Например, в момента, това е реформата на пазара на труда. Давам този пример, защото сега има дебат по законопроекта в парламента, има и протести. Голямото предизвикателство, обаче е, че нямаме доверие в способността си да интегрираме адекватно хората, които идват от други страни или от други култури. Във Франция, ние сме общо 66 млн. души, има горе-долу 12 млн., които имат чужд произход от три поколения назад. Има и такива, които са родени в чужбина. Но 12 млн., в рамките на три поколения, не е малка пропорция. От тези хора горе-долу половината или 5 млн. души са от северноафрикански произход. Това не е малко. Малко по-малко е от населението на България, да кажем. Голямата част от тези хора живеят свободно, мирно, работят и са абсолютно пълноправни граждани. Имат проблеми, разбира се, но такива каквито имат и другите французи. Може и да им е по-трудно, защото трябва да се интегрират в страната, но не е непосилно и не е без перспектива за намиране на решение. Но проблемът е, че ние сега мислим, че няма перспектива за намиране на решение.

Аха.. И по този начин Вие самите реално блокирате процеса като процес?

Да. И това, може би, е причината, поради която Марин Льо Пен има тези големи резултати.

А големи ли са тези резултати действително или се преекспонира малко ситуацията?

Ами, ако получавате 18% от гласовете на избирателите, не е малко.

Но тя не може да ги надскочи вече много години…

Не може да ги надскочи засега. Да чукна на дърво. Но ще видим. Тя е много силна, защото ние нямаме вече доверие в нашите институции – европейски, национални или местни, че могат да решават проблемите ни. И един от тях е именно проблемът с интеграцията.

Как ще се отрази това на кампанията за президентските избори? Каква е интригата там?

А, това не мога да Ви кажа, наистина. Аз не съм гадател. В политическия живот нищо не може да се знае една година предварително. Това е много далечен хоризонт.

Вижда се, че в България не се знае и 5 месеца предварително, така че…

Е, да. Имате президентски избори след 5 месеца и още не се знае нито един сигурен кандидат.

Много критики има, отправени към чуждите посланици в България, че се намесват недопустимо и отвъд правомощията си във вътрешните работи на страната. Как отговаряте вие на това?

Какво значи да се месим във вътрешните проблеми?  Дайте ми пример?

Ами например, изказванията ви за съдебната система.

Това не е вътрешен проблем. Това е европейски проблем. И дори, когато България се присъедини към Европейския съюз, тя се съгласи съдебната ѝ система да е под наблюдението на Европейския съюз. И тя НИ е обещала да направи нужните реформи, за да има една правова държава, която работи, както трябва според нашите стандарти. Това означава, че когато аз и моите колеги коментираме проблемите в съдебната система, по абсолютно никакъв начин аз не се меся във вътрешните български проблеми. Аз не коментирам всички въпроси. Ето, например, не се изказвам по въпроса за пенсиите и пенсионната реформа. Или за образованието – никога не съм коментирал и това не означава, че нямам идеи или мнение. Но никога не съм ги коментирал и няма и да го направя. Както и никога няма да кажа – трябва да гласувате за онзи или за този. Никога.  Защото ето това би било намеса.

Казахте, че в Европейския съюз сме единни в разнообразието, каквото е и мотото му.

Да.

А в същото време сме и като скачени съдове. Как ще се отрази на Европейския съюз евентуално излизане на Великобритания? Референдумът е след броени дни.

Това е хипотетичен въпрос и не мога да Ви отговоря. Този референдум е много важен. Със сигурност ще има промени в нашата визия за Европа. Поне ще разберем – и да излязат, и да останат – че Европейският съюз е нашето бъдеще. И че без него ние сме много слаби. И този референдум е интересен, защото ще докаже, че европейците се самозаблуждават, ако си мислят, че могат да имат разделени съдби.

През последните години сме свидетели на отвличането на националната идея от различни псевдопатриотични формации. Това е световно явление. Ето, вие имате Льо Пен, ние имаме какво ли не, няма да ги изброявам…

Има Тръмп…

Да, има Тръмп… Какво е патриотизмът за Вас?

Де Гол казва, че “Патриотизмът е да обичаш страната си, а национализмът е да мразиш страната на другите”. Тази дефиниция много ми харесва. Ако си патриот, това не значи да мислиш, че нямаш нищо общо с другите страни или народи. Френският философ от 18 в. Монтескьо е казал: “Аз съм човек преди да съм французин. Защото аз съм човек в същността си. Ако аз съм французин – това е плод на една случайност, защото съм роден в тази страна, а не в друга“. Затова  любовта към човечеството е по-важна от любовта към твоята страна. Естествено, никой от нас не е човек, без да е гражданин на една страна и член на едно обществено семейство. Но това не бива да те кара да мислиш, че твоята нация е по-важна от цялото човечество. Или че другите хора, които не са част от твоята нация, са по-низши.

Какво обичате в България?

А, имам си цял списък (смее се). Хората на първо място. И това не е комплимент. С вас е много лесно да се общува. Второ – много обичам София. Да, София не е България, но аз много я обичам. Като столица е много сполучлива, защото има култура, има планина, има зеленина… Има малко задръствания, които на вас може да ви се струват огромни, но за един парижанин, те са нищо. Има хубави продукти… София е един прекрасен град, макар че зимата е малко дълга и тежка (смее се). И други градове има в България, които са много хубави. Има интересно, разнообразно и богато културно наследство: манастири, джамии, стари къщи… Има фантастични планини. Много обичам Родопите. Което не значи, че не обичам Рила, Пирин и Балкана…. И има много голямо биоразнообразие. Преди две, три седмици бях в Силистра, до резерват “Сребърна” – разкошно е. Разкошно.

Снимка: Тихомира Методиева-Тихич

Вижте публикацията на сайта на „Терминал“:

Велислав Величков е председател на Национална гражданска инициатива „Правосъдие за всеки“. Статията му е публикувана в „Терминал 3“.

Преди девет месеца в Пловдив, в Деня на Съединението, над 50 български граждани учредиха Националната гражданска инициатива “Правосъдие за всеки”, като естествено продължение на желанието и амбицията на десетки българи, които в края на февруари 2015 г. обединиха усилията си за радикална и смислена съдебна реформа. Хора с различни професии, с различни политически предпочитания, с различни виждания за много неща, но обединени от желанието да осигурят за себе си и децата, за обществото и държавата си едно справедлива и ефективна съдебна система, с върховенство и достъпност на правото за всички български граждани. В продължение на три месеца много от тези хора отделиха от личното си време и положиха неимоверни усилия, за да достигнат идеите ни за конституционни промени в главата за Съдебната власт до максимален брой граждани и да подкрепят те с имената си предложенията на Инициативата. Седем срещи в страната, по  съдебни райони – Велико Търново, Варна, Бургас, Пловдив, Стара Загора, Русе, София, с участието на стотици граждани и местни магистрати, адвокати и общественици, над десет пресконференции, над пет хиляди събрани подписа в подкрепа на предложенията ни, над десет хиляди души, запознати с тях и харесали страницата ни в социалната мрежа Фейсбук. Един добър закон, овластяващ гражданите с реалните им конституционно гарантирани права – Законът за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, една добра идея и група мотивирани общественици и експерти бяха достатъчни, за да имаме първия в новата ни история обществен дебат и автентично изразена гражданска воля  за реформа на всички съставни структури на съдебната система. Внесохме седемте предложения на Инициатива “Правосъдие за всеки” на 02.12.2015 г. в Народното събрание и уведомихме с нарочно писмо парламентарния председател г-жа Цецка Цачева, като поискахме и среща с нея по поставените въпроси с подписката. Такава среща не се състоя. Търпеливо изчакахме законово определения тримесечен срок за произнасяне по предложенията ни и оповестяване на взетото решение и мерките за неговото изпълнение, точно както е по закон. През месец февруари подписката и предложенията бяха разгледани по същество в Правната комисия и Комисията за взаимодействие с НПО, където бяхме подкрепени единодушно от Обществения съвет към комисията и с доклад бяха насочени за разглеждане в пленарна зала на Народното събрание. Две седмици по-късно, с писмо на г-жа Цачева, бе върнат докладът на Правната комисия и бе указано, че е недопустимо разглеждането на предложенията от целия пленарен състав на НС, въпреки че през 2012 година точно Народното събрание, в пълен състав, на свое редовно заседание, е взело решение по друга подписка на гражданска инициатива, касаеща базата на Националната спортна академия в Несебър, под председателството точно на г-жа Цачева, която тогава също е председател на Народното събрание. След тримесечно размотаване в ресорната комисия, в крайна сметка нов дебат не се състоя, а подписката и предложенията бяха приети “за сведение”, с мъглявата формулировка, че в своята законодателна дейност, ако преценят, народните представители могат да инициират подобни промени. По този начин бе грубо нарушен Законът за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление и бе потъпкана волята и инициативата на пет хиляди български граждани, скрепили с подписите си тези предложения.

Кое бе толкова страшно в тях, при положение че две от идеите ни бяха вече приети по същество с последната конституционна промяна от декември миналата година и последвалите промени в ЗСВ  – разделянето на ВСС на две колегии, прокурорска и съдийска, и явното гласуване в този орган?  Страшно звучеше думата прокуратура или по-точно реформа в прокуратурата. Най-закостенялата, останала в миналия век като статут, правомощия и йерархия структура на съдебната система, от пирамидален тоталитарен вид, устроена по Вишинско–съветски модел – прокуратурата е темата табу за всички парламенти, народни избраници, премиери и министри на правосъдието за последните 25 години. Ние, де факто, живеем в прокурорска, а не в парламентарна република, в която, както правилно отбеляза един бивш главен прокурор – “над мен е само Господ”. Парламентът няма смелост и визия да осъществи, каквито и да е промени в конституционно и законово уредения статут на най-всесилната съдебна структура, нито да осъществи какъвто и да е парламентарен контрол над работата на държавното обвинение. Излиза, че “адвокатът на държавата” се явява независим от самата държава, което е нонсенс. И така вече 25 години не излизаме от миналото, а през това време държавата бе ограбена няколко пъти, два големи и шумни банкови фалита ликвидираха спестявания на хората и пари на бизнеса в особено големи размери, бяха извършени тежки корупционни престъпления при няколко поредни правителства, поръчкови убийства, организирана престъпност в огромни мащаби, тежки престъпления срещу личността, изстъпления на народни представители. И в резултат – двама ефективно осъдени депутати за 25 години и двама банкери преди 15 години, и това е всичко! В същото време в съседна Румъния политици и кметове за два кабинета, начело с министър-председател, от различни политически сили, ефективно осъдени и конфискувано престъпно имущество за десетки милиони. Правосъдие в действие. Тук – “мъгла, и след мъглата пак мъгла…”

Какво искахме и предложихме от Инициатива “Правосъдие за всеки”:

Отпадане на методическото ръководство на главния прокурор върху дейността на всички прокурори, за да не може да се поставя вътрешното убеждение и спазването на закона на отделния прокурор в зависимост от преценката и целесъобразността в действията на главния прокурор.

Намаляване мандата на главния прокурор от седем на пет години, за да има възможност за по–ранна преценка на дейността му по ръководене на прокуратурата. Пет години са напълно достатъчни за реализация на всички намерения и действия при провеждането на наказателната политика на държавата.

Въвеждане на длъжността заместник-главен прокурор за борба с корупцията по висшите етажи на властта, който да е независим в дейността си от ръководството и указанията на главния прокурор, да се избира и отчита за дейността си пред Висшия съдебен съвет ежегодно, като при несправяне с работата се освобождава също от ВСС.

Намаляване мандата на Висшия съдебен съвет от пет на три години, с цел да не се откъсват магистратите, членове на Съвета,  за продължително време от професионалната си дейност и така да се превръщат в чисто бюрократичен орган. По-бърза и ефективна ротация на членовете на ВСС.

Намаляване на парламентарната квота във ВСС от единадесет на седем членове, като така решително да се намали политическото влияние в кадровия и упрвленски орган на съдебната власт, като парламентарните представители да упражняват контролна, а не управленска функция. Цел – реално гарантиране на независимостта на съдебната власт.

Възможност за обжалване на всички административни актове по съдебен ред, без изключение, като отпадне сега уредената конституционна възможност, когато това е предвидено в закон, да отпада възможността за обжалване. Пълна гаранция за защита на конституционно уредените права на българските граждани по съдебен ред, особено срещу всякакви форми на административен произвол от страна на държавата.

Явно гласуване във всички органи и структури на съдебната власт по кадрови, дисциплинарни и организационни въпроси.

Това бяха идеите, които се оказаха опасни и силно притеснителни за народните представители и за почти всички политически партии. Това бе рубиконът, който те отказаха да преминат. Това бе залогът за промяна на олигархичното статукво в съдебната система, който нашите политици се оказаха неподготвени да изиграят. Но това бе и еманацията на гражданското участие в упражняването на народния суверенитет, гарантиран в основните права на българската конституция. И се стигна до абсурда, в който, хора, получили депутатска карта и права да ни представляват, да отказват да изпълнят закона и да твърдят, че ще го променят, понеже не им харесвал. Страхливи мъже, стъпили върху властта и имунитета си, за да изглеждат „високи“. Компрометирани политици, спасяващи себе си с подскоци от партия в партия и изживяващи се като морални съдници, но отдавна затънали във фалш и безчестие. Председател на парламент, който прилага закона различно в различните случаи, по чиста целесъобразност. Председатели на парламентарни групи, които скачат като лъвове по телевизията, но се криха като мишки от срещи с представителите на „Правосъдие за всеки“ и отказаха категорично да чуят гражданския глас. И един главен прокурор, който явно замества автентичната воля на българския парламент, когато стане въпрос за съдебна реформа, децентрализация и отчетност в прокуратурата. И дали става въпрос за скандално фалирали банки, тежки корупционни престъпления, организирана престъпност или поръчкови убийства, всички досегашни главни прокурори доказаха, че по-скоро действат като политици, отколкото като държавни обвинители. И не нарушиха омертата на олигархичните договорки за частната концесия на правосъдието в България!

На вас, тези които отнемате ежедневно правата ни и тъпчете достойнството на хората, които ви избират, на тези, които обслужвате частни интереси и мафиотски кланове, вместо да защитите върховенството на правото и честта на професията си, ще кажем следното: Съдебна реформа ще има, истинска и дълбока, със или без вас, по-рано или по-късно и колкото по-късно, толкова по радикална ще бъде тя и ще стигне до всички, включително и до вас, защото ние сме в обединена ЕВРОПА, колкото и да не ви се иска и защото българските граждани забавят, но не забравят и защото те искат „ПРАВОСЪДИЕ ЗА ВСЕКИ“!

Вижте статията на сайта на „Терминал 3“:

Кампанията за съдебна реформа продължава, показаха студентите по право от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” в дискусията

„Съдебната реформа – гражданско ускорение. А сега накъде?”

Тя се проведе на 9 май 2016 г. в зала 700 на университета, по идея на Силия Иванова и Сева Памукчиева. Сред основните оратори беше доц. Кристиан Таков, който изнася лекции в университета. Това е втората част от изказването му:

Хората нямат гражданска и правна култура, за да разберат важността на съдебната реформа.

Аз, честно казано, не разполагам с данни за броя на делата, не знам на всеки човек колко дела му се падат средно в живота. Със сигурност зависи от това дали сте с някакво търговско качество или сте в голям град, или сте забутани някъде в малко населено място. Но може би не са повече от две до три, не знам дали някога е правена такава статистика. Малко са делата. Аз лично имам едно единствено дело – вярно е, но за сметка на това продължи 18 години засега, предстоят поне още 5 години в едно допълващо дело. Така че около 23 години от моя съзнателен живот ще минат под сянката на съдебната система.

Т.е. хората нямат директен интерес, нямат животрептящ интерес. Тях не ги боли непосредствено. Това е малко като с пушенето – вие си пушите цигари и нищо не ви става. Вие шмъркате там разни работи и нищо не ви става. Вие ядете тлъсто, сладко, прекалено много солено и нищо не ви става. Изведнъж ще ви стане, но тогава ще е късно и няма да го разберете. На всичкото отгоре обществата, за разлика от хората, не умират изведнъж, те умират постепенно. Могат и да се възстановят по някакъв начин. Само че тази постепенност на влошаването ни кара да свикваме с въпросното влошаване. И ако нямаме някакъв много светъл пример пред нас, който искаме да постигнем, искрено искаме да постигнем, е много трудно да удържим на този лек уклон надолу и все по-надолу.

Друга причина, поради която съдебната реформа вероятно зацикля, пак се корени в някаква – не бих казал народопсихология, а в отсъствието на критична маса от хора, които искат промяната. Някой от вас каза: „Всички ние искаме промяната.” Позволете да споря с вас. Много малко от нас всъщност искат промяната. Една потискащо малка част от нас искат промяната. Защо? Ами аз имам пак доста отчайващо обяснение.

Обяснението е, че от 5 до 10 процента – над 10 процента е много оптимистично – от хората във всяка една сфера, във всяка една професия, стават да вършат работата, която вършат. Останалите 90-95 процента не стават за тази работа. Тези, които вършат работата, разбира се искат системата да се оптимизира, така че да вършат работата си още по-добре. Това обаче обикновено означава, че оставащите 90-95 процента ще бъдат затормозени, затруднени, изненадани и във всеки случай конфронтирани с нещо ново, което трябва да усвояват. Истината е, че те нямат никакъв интерес от промяна в системата.

Не случайно – те не са социологически проучвания, а много груби преброявания – показват че около една десета от съдиите подкрепят активно съдебната реформа. Като казвам активно, това не означава в коридора да срещнете поддръжник явен на съдебната реформа, да се огледате внимателно, да го потупате и да кажете: „С тебе съм, само така. Давай! Все така, все напред, само тъй. С теб съм.”  С теб, ама всъщност не съм с теб, защото когато стане въпрос да се подкрепи някое решение чрез известна конкретна жертва на нещо лично, тогава този подкрепящ няма да ви подкрепи. А защо няма да ви подкрепи? Ами защото системата в този свой вид му е безкрайно удобна. Система, която се покои на страхотни лафове, съдържащи невероятна магистратска мъдрост, от типа на: „Оказа се, че страна по делото е близък на окръжния прокурор. И той веднъж ми се обади, пихме едно кафе и той ми спомена за това дело. Той не че е искал нещо специално от мен, той само ми спомена за това нещо и нали знаеш – на колега не се отказва.” Ето такъв тип мъдрост всъщност води до пълно разрушаване на държавността или до препречване на нейното изграждане.

На следващо място съдебната реформа, по някои от посочените вече причини, няма подкрепа сред политическото представителство. Не използвам въобще думата „политически елит”, защото тя е дълбоко порочна като термин и невярна. Политическите партии не само в България, те никъде по света нямат истински интерес от независима съдебна власт. Само че в тъй наречените правови държави, в които правото господства действително, политическите партии не могат да си позволят да не съхраняват независимостта на съдебната власт, докато у нас могат да си позволят да ѝ пречат. За тях зависимата съдебна власт е много по-удобна отколкото независимата съдебна власт. Те знаят, че дори да са в опозиция, ще има известни репресии срещу тях, но те няма да бъдат прекомерни, защото има опасност те, като от опозиция отново станат управляващи, да започнат да си връщат.

Ако внимателно се вгледате в българската съдебна действителност ще видите, че осъдени политици няма именно поради този, не бих казал злонамерен, пакт. Не си ги представяйте като някакви сионски мъдреци събрани в мрачно подземие, с горящи факли наоколо, някакви масонски символи. Те са се разбрали тържествено, порязали са вена и са се подписали с кръв! Не, нищо подобно не са направили. Това е едно мълчаливо постигнато съгласие, че „така ще правим”. То е станало по естествен път. Това е нещо като извратен вариант на обществения договор на Жан Жак Русо. Преди това е било – може би за броени месеци, в началото след прехода непосредствено, bellum omnium contra omnes – война на всеки срещу всекиго. Впоследствие са се разбрали и са се усетили, че е много по-добре да спазват определни правила.

Доколкото антесистемните играчи, дори да се включват от време на време в политиката под булото на „антисистемни играчи”, след влизането си в политиката стават  изключително сговорчиви, годни да се споразумеят. Това ще бъде винаги така. Тоест енергията за промяна няма как да дойде от политическата класа просто защото тя трябва да е луда да изгуби един невероятен лост на власт. Тя трябва да дойде от другаде. Тя трябва да дойде от гражданското общество и слава богу има два центъра на това гражданско общество. Единият е Инициативата „Правосъдие за всеки”, другият – по-отдавна съществуващ и въпреки, че е професионално предопределен, е Съюзът на съдиите в България. Той не е представител на всички съдии. Бих казал, че той е представител на по-реформаторски мислещите съдии, без обаче да бъде, някакси, революционно настроена организация.

Въпросът е, че трябва да има още много граждански инициативи или по-скоро една непрекъснатост на гражданската инициативност, за да бъдат накарани управляващите да се съобразят с исканията на хората. Какви могат да бъдат формите на тази гражданска активност аз не смея да прогнозирам. Искам само да ви предупредя, че непрекъснатият акционизъм и непрекъснатото действие също могат да доведат до изморяване. Не знам дали сте се опитвали да се целувате непрекъснато с гаджето си. В началото е хубаво, после става малко по-малко хубаво, в един момент ви заболяват устата и накрая откривате, че тя или той има лош дъх. Така ще стане. Внимавайте, трябва много прецизно да се дозира тази гражданска енергия, защото нейното прекаляване няма да доведе до нищо. А и когато виждаме, че от нея няма директни резултати, много лесно е да се отчаем.

Има хора, които по време на протестите срещу правителството на Орешарски идваха три-четири  дена на протест. Беше готино времето, особено по-привечер, позахладнее малко, голям купон. Как беше: „млади, красиви, умни, с компютърни знания”, идваха с лаптопи с всевъзможни там технически джажи, и на третия–четвъртия ден казваха: „Ама то нищо не става, бе!” Да, селфи си правиш, но то нищо не става, Орешарски продължава да не пада! Нощта на белия автобус беше като че ли кулминацията, след което енергията се спихна защото се видя, че няма директен резултат.

Колеги, директен резултат има, той е огромен, но той не е спектакуларен, не е бравурен. Не като тенор – да изпее някаква страхотна ария и публиката да се взриви и да стане на крака.  Този резултат е в постоянното възпаление, в което се намира българското общество. Това възпаление го прави свръхчувствително към всевъзможни безобразия и не допуска тези безобразия да се разраснат до степен на пълна нетърпимост.

Не означава, че безобразия няма – те непрекъснато растат, възникват, опитват се. Има ежедневно множество скандали вече. Само че самата идея, че има множество скандали, че някои неща са просто непозволени, води до промени. И колкото и смешно да звучи – не че хваля правителството и конкретно министър-председателя, но доста на ръба на закона е извършеното спиране на обществени поръчки, каквото и да означава това. Доста манипулативно осуетеният избор на Комисия за защита на конкуренцията – в последните седмици или месеци беше вече не помня – означава, че политиката реагира, от страх разбира се, на това именно възпалено гражданско съзнание и общество.

И още нещо. Като казвам „общество”, не искам въобще да хваля неоснователно една прекомерно голяма и бих казал леко сивееща маса от хора. Става дума за действия на твърде малко на брой хора. Моето дълбоко убеждение е, че историята се прави не от маси, а от личности, които успяват в дадени моменти да поувлекат някак си масите. Но все пак трябва да има и някаква критична маса. Ако сте сам, ако сте твърде сам е много трудно, отчайващо и тогава по-скоро може би е по-разумно да се откажете.

Следваща причина да няма достатъчен успех съдебната реформа е огромната пропаст, издълбана между София и извън София или така да се каже София и останалата чат от България. Протести, акции, действия в София и в големите градове на страната имат един ефект. Обаче ако вие живеете в много малко населено място, представете си, къде да протестирате всъщност срещу безобразие, извършено на централно равнище? Пред кметството, пред читалището, пред училището, на местния новоизграден стадион с европейски средства или на някакво друго място? Т.е. изключително тежка е задачата на хората, които живеят извън София, да се опитат да събудят тази гражданска енергия.

Моето решение и това, което виждам аз като лекарство срещу тази болест, е че на местно равнище хората трябва да реагират срещу местното безобразие. Никой в София няма да се трогне, че някой в Търново е излязъл на протест на „Марно поле” примерно и е вдигнал някакви транспаранти. Местният кмет ще каже: „Това не се отнася до мен. Хубаво, нека да си протестират.” Тези в София ще кажат: „Ама ние не го видяхме. И пак не се отнася до нас.” Т.е. местният „властовик” трябва да бъде заплашен от местната реакция на съответните хора.

Друга причина за неуспеха е, че институциите не могат да бъдат по-добри от хората, които ги съставляват, за съжаление. Това е нещо, което споменах вече. Внасяйки готови модели на институции, няма как да внесем хората, които съставляват тези институции, а ще ги обладаем с хора, идващи от нашите среди. И в крайна сметка – какво, като назначите за шеф на вегетарианците местния канибал? Няма да има особен ефект. Както ви казах понякога има щастливи случайности, но те не са достатъчни.

Имам едно друго наблюдение, което е изключително тъжно, но не е безнадеждно. И въобще, някак си с безнадеждността аз в личен план за момента съм успял да се справя. Наблюдението е следното. Българинът е жестоко разкрачен между две ценностни системи. Едната е формално приеманата от него прозападна ценностна система – право, ред, справедливост, законност. Не казвам партия „Ред, законност, справедливост”, затова ги разбърках. Другата ценностна система е родово-общинната ценностна система – верността към семейство, приятели и тесен кръг на познати.

Причината за това раздвоение е комплексна. В днешния свят, прекалено задръстен с информация, която бълва от всяко място и най-вероятно в голямата си част е невярна, вие много трудно можете да се ориентирате. Много трудно можете да реагирате на най-различни сигнали, идващи от различни места. Идват някакви и ви казват: „Месоядството е престъпление. Идват едни други и казват: „Природата загива.” Идват трети и казват: „Климата отидè. Виждате, че има затопляне.” Вие зъзнете от студ в момента, но викате: „Добре, има затопляне. Може и да са прави.” Т.е. вие не знаете кого да слушате. Ако се вслушате в гласовете на природозащитниците, там има поне седем-осем партии и организации, движения и т.н. Не знаете кой е крив, кой е прав. Кой е от тези, които ядат фондове, и кой е от тези, които наистина ги боли за чистата природа.

По тази причина на тотална обърканост и невъзможност да бъдете в пълна информационна яснота относно всичко, което става, вие си казвате: „Предпочитам да се обърна към доброто старо, познато, аз просто вярвам на определен брой хора. И това са моите приятели, кумът, кръстникът и .н.” По този начин всъщност се ражда мафиотската структура в обществото, която у нас не е мафиотска, не бих казал, че е мафиотска. По-скоро е от мафиотски тип някакъв, доближаващ се до класическата мафия.

Всеки от нас има в сърцето си едно такова раздвояване. Всеки от нас познава поне някого, който е голямо говедо, но в личните си отношения е безупречен. Всеки от нас познава дълбоко корумпиран – през едно-две запознанства най-много. Познава някого, който е дълбоко корумпиран, но който пък се е отнесъл безкрайно човешки лично към вас. И вие си казвате: „Да го мразя ли или да го обичам?” Кое от двете трябва да направите? Изборът е изключително тежък и няма общ отговор.

Всички тези неща пречат реформата, съдебната реформа в частност, да се случи веднага и незабавно. И за да завърша, защото прекалих може би с негативните тонове и сигурно с времето за говорене не се справям… Няма край усилието за една реформа. Дори една реформа да успее, дори в най-откачените сънища например на Христо Иванов да има някакъв модел на реформа, който утре да кажем, по силата на невероятна магия, се случи в обществото, това няма да е краят на реформите и краят на прогреса, защото в следващия ден на така случилата се съдебна реформа ще ù бъде намерен колаят и цаката от тези, които искат да не действат както трябва. А това е преобладаващата част от хората, уверявам ви. В зависимост от своята интелигентност, за по-къс или по-дълъг период от време те ще се окопитят и ще намерят начина, по който да обезсмислят вече направените промени. Няма система, която българинът да не е успял да преодолее. Ама не е само българинът, това е всеки народ.

За да запазвате нивото на доброто и справедливото, вие трябва ежедневно да правите нови и нови промени, да нагаждате системата, да я подобрявате, да запушвате течовете, които неизбежно се появяват непрестанно в корпуса ù. И само по този начин, единствено по този начин можем да се надяваме да се крепим над водата, не да излетим в Космоса. Защото има и едно друго нещо. Най-сигурният път към отчаянието – а то е от християнско гледище много тежък грях, е да имате неоснователно високи надежди и вяра в тяхното незабавно сбъдване. С това искам да свърша.

Вижте втората част от изказването на доц. Кристиан Таков:

Кампанията за съдебна реформа продължава, показаха студентите по право от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” в дискусията

„Съдебната реформа – гражданско ускорение. А сега накъде?”

Тя се проведе на 9 май 2016 г. в зала 700 на университета, по идея на Силия Иванова и Сева Памукчиева. Сред основните оратори беше доц. Кристиан Таков, който изнася лекции в университета:

Да се отговори на въпроса защо нещо не върви е изключително отговорна работа. Ако имаше един прост отговор – тук се сещам за онзи хубав израз, че на всеки сложен въпрос има поне един прост, ясен, лесен за разбиране грешен отговор.

Ако имахме една проста и ясна причина, тогава бихме могли да насочим цялата си енергия към нея. Проблемът е, че причината не е една, а са много. Вторият проблем е, че не знаем коя причина е в какво съотношение с останалите. Много често причините се пораждат една друга, взаимодействат си допълнително, действат в т.нар. синергетична връзка и не можем да знаем, когато пипаме само една от причините, дали няма да дадем възможност на други причини да усилят своето влияние. Може би сте забелязвали, когато вземате антибиотик за да утрепете батерия. Вземате антибиотика, утрепвате бактерията, само че тя освобождава място за едни други бактерии, които избуяват по страшен начин и не дай Боже гъби. И тогава вместо да изпишете очи, изваждате вежди.

Трябва да има една изключително прецизна предварителна планировка на цялата тази офанзива за промяна, за налагане на съдебната реформа, за положителна промяна в нашето общество. Тоест трябва да имаме някой, който е почти гениален. Нали така, Христо(Иванов)? Трябва да има гениални хора, които да измислят как да стане реформата. Освен, че трябва да има гениални хора, които да я измислят, трябва да има и хора на достатъчно властови позиции, които да проведат измисленото.

Ако приемем, че Христо, поставяйки идеята за съдебната реформа е бил гениален, то той нямаше, уви, политическата подкрепа. Изначално му е било казано, че част от тази реформа, която се отнася до прокуратурата, няма да я бъде. Това, разбира се, не го е отказало да опита да прокара реформата в останалите нейни части, отнасящи се предимно до съдебната система. След като той лично видя, че има политика на отлагане, протакане, отчайване, обезсилване, изваждане на отровните зъби на реформата, така да се каже, той прие една изключително смела, достойна за уважение и, боя се, постъпка, която ще остане дълго време без последователи. Той просто подаде оставката си. Казвайки, че няма смисъл да легитимира по-нататък нещо, което цели просто да обезсили съдебната реформа чрез нейното обезкървяване, отлагане, променяне, видоизменяне, мутация и израждане в крайна сметка. Нещо, което аз лично дълбоко приветствам.

Ако се запитаме къде са причините тази или по-голяма някаква реформа да не сработи, тогава стигаме до едни изключително опасни глъбини на националната психика, едни много тежки цивилизационни разриви, които битуват не просто в нашето общество, ако то има характеристиките на общество, те битуват, боя се, във всекиго от нас, в една или друга степен. Дори да не искаме да си признаем, че тези противоречия са заложени в душите ни, рано или късно ще установите, че във всеки от нас има някакво такова противоречие и личният избор понякога е изключително труден – да тръгнете по по-стръмния, трънлив и с неизвестен край, на всичкото отгоре, път.

Ще говоря разхвърляно, защото много трудно мога да систематизирам. Би трябвало аз да съм геният, който да каже: „Не станаха работите или не стават все още в момента, защото имаме причини, йерархично подредени по следния начин с такова и такова относително тегло в сегашния, бих казал частичен неуспех на реформата.” Така че слушайте ме, прекарвайте всичко през собствените си мозъци, давайте си отговори на въпроси, които сами си задавате. Просто използвайте това, което ще кажа, не като откровение свише, защото надали има някой, който може да ви каже такова откровение свише. Дори и западен експерт да дойде и той няма да може да ви го каже.

Спомням си как в началото на прехода – ранните 90 години на миналия век, в България масово се изсипваха огромно количество западни експерти, които изразходваха западни пари, за да обучават източноевропейците как да променят системата си и как да  преобразуват една тоталитарна система в демократично действаща система. Истината е, че никой от тях нямаше ни най-малка представа. Те казваха, а при нас в Германия е  така, а при нас във Франция е еди как си, а при нас в Америка или във Великобритания го правим по еди какъв си начин. Само че това не беше нагодено и нямаше как да бъде нагодено към местните особености. По тази причина много институции, привнесени наготово от западните демокрации, като Българска народна банка, като Конституционен съд, като Комисия за защита на конкуренцията, като Комисия за финансов надзор, като административно правораздаване – в едни или други моменти просто блокираха, отказаха и не изпълниха високите изисквания, които бяха поставени пред тях.

Можем да кажем, че и президентската институция в течение на годините понякога е била на висотата на положението си. В много случаи, обаче не се е оказвала на въпросната висота. Макар, че имате всички предпоставки един президент да бъде независим. Само че причината не е просто да привнесете една институционална рамка, която ще трябва да бъде изпълнена с конкретно персонално съдържание. Ако конкретното персонално съдържание не е годно да изпълни докрай институционалната рамка, ще се получи онзи специфичен звук на хлопане на недобре напаснати – по размера си най-малкото – части. По тази причина много хора, заемащи изключително високи държавни постове, в своето ежедневие се държат по унизителен за съответната институция начин. Не казвам, че е лесно. Твърде много са обаче причините, твърде много са случаите, в които такова несъответствие се проявява и хората не се оказват достойни за постовете си.

Има и друга причина, която винаги ме е дразнела, тя е свързана с една китайска поговорка. Когато малкият човек започне да хвърля голяма сянка, мракът е близо. В България обаче това не е проблем или не е специалитет на последните 25 години. Ако прочетете изключително трагичните автори в българската литература, а за мен те са двама – единият е Алеко Константинов, а другият е Чудомир, ще видите, че нещата упорито продължават да персистират такива, каквито са били и вчера, и преди 10 години, преди 25 години, преди 70 години, преди 100 години, най-вероятно. Тоест проблемът е някъде, както се казва, в чипа ни.

Друг проблем, който виждам от народопсихологически аспект е, че в България много често, ама изключително често, свободата е била не извоювана със собствени усилия, а е била подарявана или се е случвало така, че са ни я инсталирали по определен начин.

Разбира се вие ще кажете: „Не е вярно, ето България се би на страната на страните победителки във Втората световна война, тя извоюва…” Какво извоюва? Не извоюва много завидно положение след това. „От турското робство са ни освободили не руснаците, а ние си имаме собствен принос с Априлското въстание и с Шипченската епопея.” Проблемът, колеги… И съмишленици, извинявайте за академичното обръщение, е че тези които са извоювали свободата обикновено не са я доживявали. На нея са се наслаждавали другите, които са очаквали с любопитство да видят какво ще стане, надничайки предпазливо и зад спуснати пердета на добре залостените си къщи и дворове. Така че дори и тогава, когато един народ е извоювал свободата си чрез едно микромалцинство, излъчено от себе си  – така да се каже онези хора, които минават за солта на земята – то не означава автоматично, че този народ е достоен за свободата си, защото я е извоювал не той а една много малка част от него, която твърде често е загинала, изпепелена е в борбата за тази свобода.

След тези изключително песимистични размисли все пак да се обърнем към ежедневието, което може да прозвучи и малко по-оптимистично, или поне да ни заглавичка леко в своята злободневност, та да не мислим толкова отчаяно. Ще ви кажа защо не бива да мислим отчаяно, защото ние сме просто една брънка от една безкрайна верига. Ние сме микрочастица от световната история, а тази история познава моменти на подеми и ужасни моменти на падение. Помислете само колко векове наред една прекрасна римска цивилизация е изглеждала безвъзвратно завинаги изгубена и унизена в своите постижение през т. нар. мрачно средновековие. Добре, но минават няколко века и тя се възражда. Това, което вие ще опитате да постигнете, може би няма да донесе благо за вас. То със сигурност обаче ще допринесе някъде – ако не институционално, то поне културно, то поне като информационна следа ще останете и всяко следващо въздигане на цивилизацията ще бъде на малко по-високо равнище.

Да се върнем на едни такива конкретики, които обаче няма да ви обяснят цялостната схема на частичния успех или частичния неуспех на съдебната реформа. Започвам с едно чисто персонално надмощие, надмощие като бройки. Грубо казано в България като че ли се оформиха два големи центъра: единият – на прогресистите, другият – на консервативните сили по отношение на съдебната реформа. Всеки един от тези два центъра има своите водачи. Оказа се, поради исторически и поради вероятно случайни причини, че центърът на прогресивните, на тези които искат някаква промяна, се обедини около двамина, а центърът на консерваторите също намери свои двама водачи. Без да правя персонални четки прогресивните явно се оказаха водени от двама човека. Единият е тук вдясно от мен – Христо Иванов. Другият се оказа за огромна изненада на статуквото, така наречено, излъченият от самото това статукво Лозан Панов, председателят на Върховния касационен съд.

Случват се понякога такива чудеса. Някой който е избран по политически причини, изведнъж се усеща, че… Или не изведнъж, а съвсем планирано може би се усеща, че позицията, на която е застанал, му дава независимостта, дава му възможността да се еманципира и той избира именно да се еманципира, а не да стане част от статуквото. Не да обслужва нечии интереси, надявайки се, след напускането на поста – където, бъдете сигурни, той е достатъчно добре обезпечен, като пенсионни плащания, като допълнително материално стимулиране, като запазване на охрана за известно време, въобще един материално обезпечен живот. Той обаче иска да продължи да ръководи, иска да продължи да има още повече облаги, защото с хубавото твърде бързо се свиква. Та има малки изключения, редки, в които хората действително се еманципират и ми се струва, че, дай Боже, Лозан Панов е едно от тези изключения.

Само че единият от двамата напусна, така да се каже, по силата на политическа необходимост и нравствен подтик, който както казах дълбоко уважавам. Остана само Лозан Панов. Лозан Панов обаче няма правото и няма възможността, а и не бива да говори твърде политизирано за съдебната реформа, защото не му приляга някак си да бъде непременно много ярко заемащ страна в тези твърде политически процеси.

Другите двама на другия полюс – главният прокурор Сотир Цацаров и председателят на Върховния административен съд Георги Колев, останаха непокътнати на местата си и продължават да имат цялата власт, с която са разполагали – както официална, така и неофициална.

Това отпадане на единия от прогресивните и запазването на двамата консервативни със сигурност е подействало много развращаващо, много отчайващо на онези, които са се надявали, че веднъж започнала, реформата не може да бъде спряна. Оказва се, че всяка реформа, всяко устремно движение напред, с достатъчно сръчни и известни на специалните служби средства на масово психологическо въздействие може да бъде ако не спряно и върнато назад, то поне в достатъчна степен забавено, така че да изглежда, че нищо не се случва.

Друга причина са действително много добре осъзнатите действия на консервативното крило, което се бори срещу съдебната реформа. Аз не отричам, между другото на това консервативно крило известни причини да бъде скептично, защото вероятно някои от пазителите на тази консервативна традиция са виждали достатъчно на брой непремислени реформи и по тази причина те са придобили едно естествено леко отвращение към реформите, които гълтат страшно много енергия, водят невинаги до добри резултати и известно време след това се оказва, че и това не бил начинът и така не са постигнати целите.

По какъв начин консервативното крило се опитва да спре или да забави поне реформата? Чрез изтощаване, това е тактиката на изтощаването. Тя означава безкрайно отлагане във времето, създаване на множество дребни пречки, означава обезкървяване на реформаторските идеи, изваждане на жилото на всяка една от реформаторските идеи, дребни промени, които обаче правят безпредметни промените или отнемане на части от цялата система на промени, които отнети части обезсмислят пък друга част от предприетите реформи.

Биха могли да се дадат вероятно множество примери. Представете си Висш съдебен съвет, който е разделен на съдебна и на прокурорска квоти, само че, да кажем, начинът на неговото конституиране не гарантира независимост на неговите представители. Каква ще е файдата? Доста формалистична и фасадна.

Тук ще си позволя една ремарка към ключовите идеи за съдебна реформа на Инициатива „Правосъдие за всеки”. Вие настоявате много за намаляване на мандата на главния прокурор. Само че дали някой ще бъде безконтролен седем или пет години, разбира се е важно, но не е решаващо. Въпросът е по какъв начин да гарантираме че този главен прокурор първо ще бъде независим и второ ще има причината да опита да ръководи прокуратурата по начин тя да действа ефективно в интерес на обществото, а не в интерес на онези, които са го издигнали и избрали.

Забележете безкрайно много са начините да бъде обезкървена, да бъде опропастена, осуетена, обезсмислена една реформа, но основният начин е в намаляването на гражданската енергия. Първоначалната еуфория може твърде бързо да бъде заместена от безразличие. Друга възможна причина е, че хората нямат

Вижте първата част от изказването на доц. Кристиан Таков: