Кампанията за съдебна реформа продължава, показаха студентите по право от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” в дискусията
„Съдебната реформа – гражданско ускорение. А сега накъде?”
Тя се проведе на 9 май 2016 г. в зала 700 на университета, по идея на Силия Иванова и Сева Памукчиева. Сред основните оратори беше доц. Кристиан Таков, който изнася лекции в университета. Това е втората част от изказването му:
Хората нямат гражданска и правна култура, за да разберат важността на съдебната реформа.
Аз, честно казано, не разполагам с данни за броя на делата, не знам на всеки човек колко дела му се падат средно в живота. Със сигурност зависи от това дали сте с някакво търговско качество или сте в голям град, или сте забутани някъде в малко населено място. Но може би не са повече от две до три, не знам дали някога е правена такава статистика. Малко са делата. Аз лично имам едно единствено дело – вярно е, но за сметка на това продължи 18 години засега, предстоят поне още 5 години в едно допълващо дело. Така че около 23 години от моя съзнателен живот ще минат под сянката на съдебната система.
Т.е. хората нямат директен интерес, нямат животрептящ интерес. Тях не ги боли непосредствено. Това е малко като с пушенето – вие си пушите цигари и нищо не ви става. Вие шмъркате там разни работи и нищо не ви става. Вие ядете тлъсто, сладко, прекалено много солено и нищо не ви става. Изведнъж ще ви стане, но тогава ще е късно и няма да го разберете. На всичкото отгоре обществата, за разлика от хората, не умират изведнъж, те умират постепенно. Могат и да се възстановят по някакъв начин. Само че тази постепенност на влошаването ни кара да свикваме с въпросното влошаване. И ако нямаме някакъв много светъл пример пред нас, който искаме да постигнем, искрено искаме да постигнем, е много трудно да удържим на този лек уклон надолу и все по-надолу.
Друга причина, поради която съдебната реформа вероятно зацикля, пак се корени в някаква – не бих казал народопсихология, а в отсъствието на критична маса от хора, които искат промяната. Някой от вас каза: „Всички ние искаме промяната.” Позволете да споря с вас. Много малко от нас всъщност искат промяната. Една потискащо малка част от нас искат промяната. Защо? Ами аз имам пак доста отчайващо обяснение.
Обяснението е, че от 5 до 10 процента – над 10 процента е много оптимистично – от хората във всяка една сфера, във всяка една професия, стават да вършат работата, която вършат. Останалите 90-95 процента не стават за тази работа. Тези, които вършат работата, разбира се искат системата да се оптимизира, така че да вършат работата си още по-добре. Това обаче обикновено означава, че оставащите 90-95 процента ще бъдат затормозени, затруднени, изненадани и във всеки случай конфронтирани с нещо ново, което трябва да усвояват. Истината е, че те нямат никакъв интерес от промяна в системата.
Не случайно – те не са социологически проучвания, а много груби преброявания – показват че около една десета от съдиите подкрепят активно съдебната реформа. Като казвам активно, това не означава в коридора да срещнете поддръжник явен на съдебната реформа, да се огледате внимателно, да го потупате и да кажете: „С тебе съм, само така. Давай! Все така, все напред, само тъй. С теб съм.” С теб, ама всъщност не съм с теб, защото когато стане въпрос да се подкрепи някое решение чрез известна конкретна жертва на нещо лично, тогава този подкрепящ няма да ви подкрепи. А защо няма да ви подкрепи? Ами защото системата в този свой вид му е безкрайно удобна. Система, която се покои на страхотни лафове, съдържащи невероятна магистратска мъдрост, от типа на: „Оказа се, че страна по делото е близък на окръжния прокурор. И той веднъж ми се обади, пихме едно кафе и той ми спомена за това дело. Той не че е искал нещо специално от мен, той само ми спомена за това нещо и нали знаеш – на колега не се отказва.” Ето такъв тип мъдрост всъщност води до пълно разрушаване на държавността или до препречване на нейното изграждане.
На следващо място съдебната реформа, по някои от посочените вече причини, няма подкрепа сред политическото представителство. Не използвам въобще думата „политически елит”, защото тя е дълбоко порочна като термин и невярна. Политическите партии не само в България, те никъде по света нямат истински интерес от независима съдебна власт. Само че в тъй наречените правови държави, в които правото господства действително, политическите партии не могат да си позволят да не съхраняват независимостта на съдебната власт, докато у нас могат да си позволят да ѝ пречат. За тях зависимата съдебна власт е много по-удобна отколкото независимата съдебна власт. Те знаят, че дори да са в опозиция, ще има известни репресии срещу тях, но те няма да бъдат прекомерни, защото има опасност те, като от опозиция отново станат управляващи, да започнат да си връщат.
Ако внимателно се вгледате в българската съдебна действителност ще видите, че осъдени политици няма именно поради този, не бих казал злонамерен, пакт. Не си ги представяйте като някакви сионски мъдреци събрани в мрачно подземие, с горящи факли наоколо, някакви масонски символи. Те са се разбрали тържествено, порязали са вена и са се подписали с кръв! Не, нищо подобно не са направили. Това е едно мълчаливо постигнато съгласие, че „така ще правим”. То е станало по естествен път. Това е нещо като извратен вариант на обществения договор на Жан Жак Русо. Преди това е било – може би за броени месеци, в началото след прехода непосредствено, bellum omnium contra omnes – война на всеки срещу всекиго. Впоследствие са се разбрали и са се усетили, че е много по-добре да спазват определни правила.
Доколкото антесистемните играчи, дори да се включват от време на време в политиката под булото на „антисистемни играчи”, след влизането си в политиката стават изключително сговорчиви, годни да се споразумеят. Това ще бъде винаги така. Тоест енергията за промяна няма как да дойде от политическата класа просто защото тя трябва да е луда да изгуби един невероятен лост на власт. Тя трябва да дойде от другаде. Тя трябва да дойде от гражданското общество и слава богу има два центъра на това гражданско общество. Единият е Инициативата „Правосъдие за всеки”, другият – по-отдавна съществуващ и въпреки, че е професионално предопределен, е Съюзът на съдиите в България. Той не е представител на всички съдии. Бих казал, че той е представител на по-реформаторски мислещите съдии, без обаче да бъде, някакси, революционно настроена организация.
Въпросът е, че трябва да има още много граждански инициативи или по-скоро една непрекъснатост на гражданската инициативност, за да бъдат накарани управляващите да се съобразят с исканията на хората. Какви могат да бъдат формите на тази гражданска активност аз не смея да прогнозирам. Искам само да ви предупредя, че непрекъснатият акционизъм и непрекъснатото действие също могат да доведат до изморяване. Не знам дали сте се опитвали да се целувате непрекъснато с гаджето си. В началото е хубаво, после става малко по-малко хубаво, в един момент ви заболяват устата и накрая откривате, че тя или той има лош дъх. Така ще стане. Внимавайте, трябва много прецизно да се дозира тази гражданска енергия, защото нейното прекаляване няма да доведе до нищо. А и когато виждаме, че от нея няма директни резултати, много лесно е да се отчаем.
Има хора, които по време на протестите срещу правителството на Орешарски идваха три-четири дена на протест. Беше готино времето, особено по-привечер, позахладнее малко, голям купон. Как беше: „млади, красиви, умни, с компютърни знания”, идваха с лаптопи с всевъзможни там технически джажи, и на третия–четвъртия ден казваха: „Ама то нищо не става, бе!” Да, селфи си правиш, но то нищо не става, Орешарски продължава да не пада! Нощта на белия автобус беше като че ли кулминацията, след което енергията се спихна защото се видя, че няма директен резултат.
Колеги, директен резултат има, той е огромен, но той не е спектакуларен, не е бравурен. Не като тенор – да изпее някаква страхотна ария и публиката да се взриви и да стане на крака. Този резултат е в постоянното възпаление, в което се намира българското общество. Това възпаление го прави свръхчувствително към всевъзможни безобразия и не допуска тези безобразия да се разраснат до степен на пълна нетърпимост.
Не означава, че безобразия няма – те непрекъснато растат, възникват, опитват се. Има ежедневно множество скандали вече. Само че самата идея, че има множество скандали, че някои неща са просто непозволени, води до промени. И колкото и смешно да звучи – не че хваля правителството и конкретно министър-председателя, но доста на ръба на закона е извършеното спиране на обществени поръчки, каквото и да означава това. Доста манипулативно осуетеният избор на Комисия за защита на конкуренцията – в последните седмици или месеци беше вече не помня – означава, че политиката реагира, от страх разбира се, на това именно възпалено гражданско съзнание и общество.
И още нещо. Като казвам „общество”, не искам въобще да хваля неоснователно една прекомерно голяма и бих казал леко сивееща маса от хора. Става дума за действия на твърде малко на брой хора. Моето дълбоко убеждение е, че историята се прави не от маси, а от личности, които успяват в дадени моменти да поувлекат някак си масите. Но все пак трябва да има и някаква критична маса. Ако сте сам, ако сте твърде сам е много трудно, отчайващо и тогава по-скоро може би е по-разумно да се откажете.
Следваща причина да няма достатъчен успех съдебната реформа е огромната пропаст, издълбана между София и извън София или така да се каже София и останалата чат от България. Протести, акции, действия в София и в големите градове на страната имат един ефект. Обаче ако вие живеете в много малко населено място, представете си, къде да протестирате всъщност срещу безобразие, извършено на централно равнище? Пред кметството, пред читалището, пред училището, на местния новоизграден стадион с европейски средства или на някакво друго място? Т.е. изключително тежка е задачата на хората, които живеят извън София, да се опитат да събудят тази гражданска енергия.
Моето решение и това, което виждам аз като лекарство срещу тази болест, е че на местно равнище хората трябва да реагират срещу местното безобразие. Никой в София няма да се трогне, че някой в Търново е излязъл на протест на „Марно поле” примерно и е вдигнал някакви транспаранти. Местният кмет ще каже: „Това не се отнася до мен. Хубаво, нека да си протестират.” Тези в София ще кажат: „Ама ние не го видяхме. И пак не се отнася до нас.” Т.е. местният „властовик” трябва да бъде заплашен от местната реакция на съответните хора.
Друга причина за неуспеха е, че институциите не могат да бъдат по-добри от хората, които ги съставляват, за съжаление. Това е нещо, което споменах вече. Внасяйки готови модели на институции, няма как да внесем хората, които съставляват тези институции, а ще ги обладаем с хора, идващи от нашите среди. И в крайна сметка – какво, като назначите за шеф на вегетарианците местния канибал? Няма да има особен ефект. Както ви казах понякога има щастливи случайности, но те не са достатъчни.
Имам едно друго наблюдение, което е изключително тъжно, но не е безнадеждно. И въобще, някак си с безнадеждността аз в личен план за момента съм успял да се справя. Наблюдението е следното. Българинът е жестоко разкрачен между две ценностни системи. Едната е формално приеманата от него прозападна ценностна система – право, ред, справедливост, законност. Не казвам партия „Ред, законност, справедливост”, затова ги разбърках. Другата ценностна система е родово-общинната ценностна система – верността към семейство, приятели и тесен кръг на познати.
Причината за това раздвоение е комплексна. В днешния свят, прекалено задръстен с информация, която бълва от всяко място и най-вероятно в голямата си част е невярна, вие много трудно можете да се ориентирате. Много трудно можете да реагирате на най-различни сигнали, идващи от различни места. Идват някакви и ви казват: „Месоядството е престъпление. Идват едни други и казват: „Природата загива.” Идват трети и казват: „Климата отидè. Виждате, че има затопляне.” Вие зъзнете от студ в момента, но викате: „Добре, има затопляне. Може и да са прави.” Т.е. вие не знаете кого да слушате. Ако се вслушате в гласовете на природозащитниците, там има поне седем-осем партии и организации, движения и т.н. Не знаете кой е крив, кой е прав. Кой е от тези, които ядат фондове, и кой е от тези, които наистина ги боли за чистата природа.
По тази причина на тотална обърканост и невъзможност да бъдете в пълна информационна яснота относно всичко, което става, вие си казвате: „Предпочитам да се обърна към доброто старо, познато, аз просто вярвам на определен брой хора. И това са моите приятели, кумът, кръстникът и .н.” По този начин всъщност се ражда мафиотската структура в обществото, която у нас не е мафиотска, не бих казал, че е мафиотска. По-скоро е от мафиотски тип някакъв, доближаващ се до класическата мафия.
Всеки от нас има в сърцето си едно такова раздвояване. Всеки от нас познава поне някого, който е голямо говедо, но в личните си отношения е безупречен. Всеки от нас познава дълбоко корумпиран – през едно-две запознанства най-много. Познава някого, който е дълбоко корумпиран, но който пък се е отнесъл безкрайно човешки лично към вас. И вие си казвате: „Да го мразя ли или да го обичам?” Кое от двете трябва да направите? Изборът е изключително тежък и няма общ отговор.
Всички тези неща пречат реформата, съдебната реформа в частност, да се случи веднага и незабавно. И за да завърша, защото прекалих може би с негативните тонове и сигурно с времето за говорене не се справям… Няма край усилието за една реформа. Дори една реформа да успее, дори в най-откачените сънища например на Христо Иванов да има някакъв модел на реформа, който утре да кажем, по силата на невероятна магия, се случи в обществото, това няма да е краят на реформите и краят на прогреса, защото в следващия ден на така случилата се съдебна реформа ще ù бъде намерен колаят и цаката от тези, които искат да не действат както трябва. А това е преобладаващата част от хората, уверявам ви. В зависимост от своята интелигентност, за по-къс или по-дълъг период от време те ще се окопитят и ще намерят начина, по който да обезсмислят вече направените промени. Няма система, която българинът да не е успял да преодолее. Ама не е само българинът, това е всеки народ.
За да запазвате нивото на доброто и справедливото, вие трябва ежедневно да правите нови и нови промени, да нагаждате системата, да я подобрявате, да запушвате течовете, които неизбежно се появяват непрестанно в корпуса ù. И само по този начин, единствено по този начин можем да се надяваме да се крепим над водата, не да излетим в Космоса. Защото има и едно друго нещо. Най-сигурният път към отчаянието – а то е от християнско гледище много тежък грях, е да имате неоснователно високи надежди и вяра в тяхното незабавно сбъдване. С това искам да свърша.
Вижте втората част от изказването на доц. Кристиан Таков:
