„Когато малкият човек започне да хвърля голяма сянка, мракът е близо…“ Изказване на Кристиан Таков във Великотърновския университет – първа част – Инициатива "Правосъдие за всеки"

„Когато малкият човек започне да хвърля голяма сянка, мракът е близо…“
Изказване на Кристиан Таков във Великотърновския университет – първа част

Takov_TarnovoКампанията за съдебна реформа продължава, показаха студентите по право от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” в дискусията

„Съдебната реформа – гражданско ускорение. А сега накъде?”

Тя се проведе на 9 май 2016 г. в зала 700 на университета, по идея на Силия Иванова и Сева Памукчиева. Сред основните оратори беше доц. Кристиан Таков, който изнася лекции в университета:

Да се отговори на въпроса защо нещо не върви е изключително отговорна работа. Ако имаше един прост отговор – тук се сещам за онзи хубав израз, че на всеки сложен въпрос има поне един прост, ясен, лесен за разбиране грешен отговор.

Ако имахме една проста и ясна причина, тогава бихме могли да насочим цялата си енергия към нея. Проблемът е, че причината не е една, а са много. Вторият проблем е, че не знаем коя причина е в какво съотношение с останалите. Много често причините се пораждат една друга, взаимодействат си допълнително, действат в т.нар. синергетична връзка и не можем да знаем, когато пипаме само една от причините, дали няма да дадем възможност на други причини да усилят своето влияние. Може би сте забелязвали, когато вземате антибиотик за да утрепете батерия. Вземате антибиотика, утрепвате бактерията, само че тя освобождава място за едни други бактерии, които избуяват по страшен начин и не дай Боже гъби. И тогава вместо да изпишете очи, изваждате вежди.

Трябва да има една изключително прецизна предварителна планировка на цялата тази офанзива за промяна, за налагане на съдебната реформа, за положителна промяна в нашето общество. Тоест трябва да имаме някой, който е почти гениален. Нали така, Христо(Иванов)? Трябва да има гениални хора, които да измислят как да стане реформата. Освен, че трябва да има гениални хора, които да я измислят, трябва да има и хора на достатъчно властови позиции, които да проведат измисленото.

Ако приемем, че Христо, поставяйки идеята за съдебната реформа е бил гениален, то той нямаше, уви, политическата подкрепа. Изначално му е било казано, че част от тази реформа, която се отнася до прокуратурата, няма да я бъде. Това, разбира се, не го е отказало да опита да прокара реформата в останалите нейни части, отнасящи се предимно до съдебната система. След като той лично видя, че има политика на отлагане, протакане, отчайване, обезсилване, изваждане на отровните зъби на реформата, така да се каже, той прие една изключително смела, достойна за уважение и, боя се, постъпка, която ще остане дълго време без последователи. Той просто подаде оставката си. Казвайки, че няма смисъл да легитимира по-нататък нещо, което цели просто да обезсили съдебната реформа чрез нейното обезкървяване, отлагане, променяне, видоизменяне, мутация и израждане в крайна сметка. Нещо, което аз лично дълбоко приветствам.

Ако се запитаме къде са причините тази или по-голяма някаква реформа да не сработи, тогава стигаме до едни изключително опасни глъбини на националната психика, едни много тежки цивилизационни разриви, които битуват не просто в нашето общество, ако то има характеристиките на общество, те битуват, боя се, във всекиго от нас, в една или друга степен. Дори да не искаме да си признаем, че тези противоречия са заложени в душите ни, рано или късно ще установите, че във всеки от нас има някакво такова противоречие и личният избор понякога е изключително труден – да тръгнете по по-стръмния, трънлив и с неизвестен край, на всичкото отгоре, път.

Ще говоря разхвърляно, защото много трудно мога да систематизирам. Би трябвало аз да съм геният, който да каже: „Не станаха работите или не стават все още в момента, защото имаме причини, йерархично подредени по следния начин с такова и такова относително тегло в сегашния, бих казал частичен неуспех на реформата.” Така че слушайте ме, прекарвайте всичко през собствените си мозъци, давайте си отговори на въпроси, които сами си задавате. Просто използвайте това, което ще кажа, не като откровение свише, защото надали има някой, който може да ви каже такова откровение свише. Дори и западен експерт да дойде и той няма да може да ви го каже.

Спомням си как в началото на прехода – ранните 90 години на миналия век, в България масово се изсипваха огромно количество западни експерти, които изразходваха западни пари, за да обучават източноевропейците как да променят системата си и как да  преобразуват една тоталитарна система в демократично действаща система. Истината е, че никой от тях нямаше ни най-малка представа. Те казваха, а при нас в Германия е  така, а при нас във Франция е еди как си, а при нас в Америка или във Великобритания го правим по еди какъв си начин. Само че това не беше нагодено и нямаше как да бъде нагодено към местните особености. По тази причина много институции, привнесени наготово от западните демокрации, като Българска народна банка, като Конституционен съд, като Комисия за защита на конкуренцията, като Комисия за финансов надзор, като административно правораздаване – в едни или други моменти просто блокираха, отказаха и не изпълниха високите изисквания, които бяха поставени пред тях.

Можем да кажем, че и президентската институция в течение на годините понякога е била на висотата на положението си. В много случаи, обаче не се е оказвала на въпросната висота. Макар, че имате всички предпоставки един президент да бъде независим. Само че причината не е просто да привнесете една институционална рамка, която ще трябва да бъде изпълнена с конкретно персонално съдържание. Ако конкретното персонално съдържание не е годно да изпълни докрай институционалната рамка, ще се получи онзи специфичен звук на хлопане на недобре напаснати – по размера си най-малкото – части. По тази причина много хора, заемащи изключително високи държавни постове, в своето ежедневие се държат по унизителен за съответната институция начин. Не казвам, че е лесно. Твърде много са обаче причините, твърде много са случаите, в които такова несъответствие се проявява и хората не се оказват достойни за постовете си.

Има и друга причина, която винаги ме е дразнела, тя е свързана с една китайска поговорка. Когато малкият човек започне да хвърля голяма сянка, мракът е близо. В България обаче това не е проблем или не е специалитет на последните 25 години. Ако прочетете изключително трагичните автори в българската литература, а за мен те са двама – единият е Алеко Константинов, а другият е Чудомир, ще видите, че нещата упорито продължават да персистират такива, каквито са били и вчера, и преди 10 години, преди 25 години, преди 70 години, преди 100 години, най-вероятно. Тоест проблемът е някъде, както се казва, в чипа ни.

Друг проблем, който виждам от народопсихологически аспект е, че в България много често, ама изключително често, свободата е била не извоювана със собствени усилия, а е била подарявана или се е случвало така, че са ни я инсталирали по определен начин.

Разбира се вие ще кажете: „Не е вярно, ето България се би на страната на страните победителки във Втората световна война, тя извоюва…” Какво извоюва? Не извоюва много завидно положение след това. „От турското робство са ни освободили не руснаците, а ние си имаме собствен принос с Априлското въстание и с Шипченската епопея.” Проблемът, колеги… И съмишленици, извинявайте за академичното обръщение, е че тези които са извоювали свободата обикновено не са я доживявали. На нея са се наслаждавали другите, които са очаквали с любопитство да видят какво ще стане, надничайки предпазливо и зад спуснати пердета на добре залостените си къщи и дворове. Така че дори и тогава, когато един народ е извоювал свободата си чрез едно микромалцинство, излъчено от себе си  – така да се каже онези хора, които минават за солта на земята – то не означава автоматично, че този народ е достоен за свободата си, защото я е извоювал не той а една много малка част от него, която твърде често е загинала, изпепелена е в борбата за тази свобода.

След тези изключително песимистични размисли все пак да се обърнем към ежедневието, което може да прозвучи и малко по-оптимистично, или поне да ни заглавичка леко в своята злободневност, та да не мислим толкова отчаяно. Ще ви кажа защо не бива да мислим отчаяно, защото ние сме просто една брънка от една безкрайна верига. Ние сме микрочастица от световната история, а тази история познава моменти на подеми и ужасни моменти на падение. Помислете само колко векове наред една прекрасна римска цивилизация е изглеждала безвъзвратно завинаги изгубена и унизена в своите постижение през т. нар. мрачно средновековие. Добре, но минават няколко века и тя се възражда. Това, което вие ще опитате да постигнете, може би няма да донесе благо за вас. То със сигурност обаче ще допринесе някъде – ако не институционално, то поне културно, то поне като информационна следа ще останете и всяко следващо въздигане на цивилизацията ще бъде на малко по-високо равнище.

Да се върнем на едни такива конкретики, които обаче няма да ви обяснят цялостната схема на частичния успех или частичния неуспех на съдебната реформа. Започвам с едно чисто персонално надмощие, надмощие като бройки. Грубо казано в България като че ли се оформиха два големи центъра: единият – на прогресистите, другият – на консервативните сили по отношение на съдебната реформа. Всеки един от тези два центъра има своите водачи. Оказа се, поради исторически и поради вероятно случайни причини, че центърът на прогресивните, на тези които искат някаква промяна, се обедини около двамина, а центърът на консерваторите също намери свои двама водачи. Без да правя персонални четки прогресивните явно се оказаха водени от двама човека. Единият е тук вдясно от мен – Христо Иванов. Другият се оказа за огромна изненада на статуквото, така наречено, излъченият от самото това статукво Лозан Панов, председателят на Върховния касационен съд.

Случват се понякога такива чудеса. Някой който е избран по политически причини, изведнъж се усеща, че… Или не изведнъж, а съвсем планирано може би се усеща, че позицията, на която е застанал, му дава независимостта, дава му възможността да се еманципира и той избира именно да се еманципира, а не да стане част от статуквото. Не да обслужва нечии интереси, надявайки се, след напускането на поста – където, бъдете сигурни, той е достатъчно добре обезпечен, като пенсионни плащания, като допълнително материално стимулиране, като запазване на охрана за известно време, въобще един материално обезпечен живот. Той обаче иска да продължи да ръководи, иска да продължи да има още повече облаги, защото с хубавото твърде бързо се свиква. Та има малки изключения, редки, в които хората действително се еманципират и ми се струва, че, дай Боже, Лозан Панов е едно от тези изключения.

Само че единият от двамата напусна, така да се каже, по силата на политическа необходимост и нравствен подтик, който както казах дълбоко уважавам. Остана само Лозан Панов. Лозан Панов обаче няма правото и няма възможността, а и не бива да говори твърде политизирано за съдебната реформа, защото не му приляга някак си да бъде непременно много ярко заемащ страна в тези твърде политически процеси.

Другите двама на другия полюс – главният прокурор Сотир Цацаров и председателят на Върховния административен съд Георги Колев, останаха непокътнати на местата си и продължават да имат цялата власт, с която са разполагали – както официална, така и неофициална.

Това отпадане на единия от прогресивните и запазването на двамата консервативни със сигурност е подействало много развращаващо, много отчайващо на онези, които са се надявали, че веднъж започнала, реформата не може да бъде спряна. Оказва се, че всяка реформа, всяко устремно движение напред, с достатъчно сръчни и известни на специалните служби средства на масово психологическо въздействие може да бъде ако не спряно и върнато назад, то поне в достатъчна степен забавено, така че да изглежда, че нищо не се случва.

Друга причина са действително много добре осъзнатите действия на консервативното крило, което се бори срещу съдебната реформа. Аз не отричам, между другото на това консервативно крило известни причини да бъде скептично, защото вероятно някои от пазителите на тази консервативна традиция са виждали достатъчно на брой непремислени реформи и по тази причина те са придобили едно естествено леко отвращение към реформите, които гълтат страшно много енергия, водят невинаги до добри резултати и известно време след това се оказва, че и това не бил начинът и така не са постигнати целите.

По какъв начин консервативното крило се опитва да спре или да забави поне реформата? Чрез изтощаване, това е тактиката на изтощаването. Тя означава безкрайно отлагане във времето, създаване на множество дребни пречки, означава обезкървяване на реформаторските идеи, изваждане на жилото на всяка една от реформаторските идеи, дребни промени, които обаче правят безпредметни промените или отнемане на части от цялата система на промени, които отнети части обезсмислят пък друга част от предприетите реформи.

Биха могли да се дадат вероятно множество примери. Представете си Висш съдебен съвет, който е разделен на съдебна и на прокурорска квоти, само че, да кажем, начинът на неговото конституиране не гарантира независимост на неговите представители. Каква ще е файдата? Доста формалистична и фасадна.

Тук ще си позволя една ремарка към ключовите идеи за съдебна реформа на Инициатива „Правосъдие за всеки”. Вие настоявате много за намаляване на мандата на главния прокурор. Само че дали някой ще бъде безконтролен седем или пет години, разбира се е важно, но не е решаващо. Въпросът е по какъв начин да гарантираме че този главен прокурор първо ще бъде независим и второ ще има причината да опита да ръководи прокуратурата по начин тя да действа ефективно в интерес на обществото, а не в интерес на онези, които са го издигнали и избрали.

Забележете безкрайно много са начините да бъде обезкървена, да бъде опропастена, осуетена, обезсмислена една реформа, но основният начин е в намаляването на гражданската енергия. Първоначалната еуфория може твърде бързо да бъде заместена от безразличие. Друга възможна причина е, че хората нямат

Вижте първата част от изказването на доц. Кристиан Таков:

Takov_video

Споделяне