„Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“
17 април 2019 г.
Слово на адв. Николай Хаджигенов
Ще се опитам да бъда кратък. Хората, които сме се събрали тук, за съжаление знаем добре, че живеем във време, в което съдия, прокурор или адвокат е мръсна дума. При това съвсем основателно. Също така знаем, че правото е мъртво, а правосъдието едва мъждука. И тъй като стана твърде мрачно и твърде сериозно бих искам да ви кажа, че цялото това нещо звучи като адвокатски виц. Не е смешно, но всичко е вярно.
С огромно удоволствие и донякъде с изумление изслушах речта на председателя на ВКС Лозан Панов. Удоволствието е ясно, изумлението дойде оттам, че всъщност той, освен ме изчерпи всичките цитати, които си бях приготвил предварително, каза и всички тези неща, които ние, обикновените хора, говорим много отдавна. Което на мен лично много ми допада, защото казвайки, че правосъдието едва мъждука, всъщност то едвам искри в тъмнината. Тези искри обаче, когато ги виждат обикновените хора, те са просто искри. Когато тези неща ги коментират магистрати – и обикновени магистрати, и по-необикновени магистрати, дори председателят на Върховния съд, биха могли да предизвикат така необходимия ни пожар.
Защото, нека не се лъжем, правосъдието и липсата на право означава липсата на свобода. И това не е просто някаква догма или постулат, който си говорим, защото ни е скучно вкъщи. А това е нещо, от което има въпиеща нужда. Защото нямайки свобода да правим каквото искаме, както искаме – в рамките на закона, разбра се, се стига дотам, че ни управляват по телевизора. Казват ни кога да дишаме или дали въобще да дишаме, което не е свободно общество.
Това, което трябва да правим, е не просто да хвърляме камъни, както каза Лозан Панов, във врящата вода. Това, което трябва да правим, е, тези камъни… Изкушавам се да предложа да ги хвърляме на правилните места, а именно Министерски съвет, Народно събрание, съответните институции. Но бихме могли поне да ги струпваме на купчина, всичките тези камъни. Това, от което имаме зверска нужда, за да имаме правосъдие, за да имаме свобода, е граждани, много граждани. По възможност всички граждани, събрани на едно място. И каузата е обща, и преди няколко години звучеше екзотично, да го наречем, борбата за правосъдие, съдебна реформа. Това са някакви интересни неща, все едно ние, лаиците, да коментираме как се лекува тумор, примерно. Така звучеше на обикновените хора. Но тези искрици, които започнахме тогава, вече започват да приличат на малки огънчета. Надявам се, на мен поне така ми изглеждат. Или по-скоро ми се иска да бъде така, защото това е нещо, което ни трябва.
Вие виждате, в последните години липсата на правосъдие доведе дотам, че кражбата на милиарди е нещо, което е личен конфликт на тоя с оня. Същевременно обществото ни до такава степен е оскотяло, обикновените хора, че единственото нещо, което ги размърдва е, че някой има три квадратни метра тераса в повече, което е готино. Или че е купено без пари, което е още по-готино. И най-хубавото е, че всъщност всичките тези хора ги храним ние със заплатите си, които им плащаме от нашите данъци.
Лошото е, че ние в момента сме в една чудесна робска позиция. И знаете ли, виновни за всичко това сме ние. Естествено, не тези, които сме тук, защото сме твърде малко. И оглеждайки се дори в началото се оказа, което не е изненадващо, че познавам сигурно 95 процента от присъстващите в залата. Което от една страна е добре, защото ще бъдем в съседни бараки, ако не се справим с борбата, а аз обичам да съм в добра компания. Независимо от това дали водим някаква борба предварително изгубена като битка.
Всъщност, говорейки за битките, аз съм специалист по изгубените битки или воденето на битки с предизвестен край. Правя го в своята сфера. Зорлем станах, това съм го споменавал многократно, с една дума мога да кажа как станах граждански активист – зорлем. Което е вярно, защото политическата корупция в държавата, убивайки правото, направи от един наистина съвсем обикновен адвокат зорлем граждански активист.
Защото правото е не просто занаят, както учат в университетите за мой ужас. Правото е мисия или трябва да бъде мисия. У нас доктрината казва че, или учи студентите и младите хора, че правото не само е занаят, то е просто работа, просто папки, което довежда дотам, че правосъдието е почти мъртво. Естествено това е основната причина. Това, което пропускат всички, е, че правото не е просто хартия. Зад всеки казус стои конкретна човешка съдба или човешки съдби. Ето конкретен пример тук с Георги от БОЕЦ. Скоро стана дума за трийсетте отнети живота при Своге, които има пряка връзка с политическата корупция. Както виждате нито Трейс, нито Джи Пи груп, нито който и да било или специалистите, които вече са известни в обществото като Тони Терасата, Пацо Балкона и прочие… Както виждате, на тях не им се случва нищо. Същевременно Иванчева, ако беше изяла Ваклин и децата му, нямаше да ѝ дадат двайсет години.
Това е малко лаишки коментар, но аз все пак съм известен предимно като наказателен адвокат, т.е. имам доста бурна практика, гледал съм тежки казуси в цялата сфера на Наказателния кодекс. Без главата за разврат, разбира се, но това е личен избор. Което означава, че съм гледал и много тежки престъпления, и убийства, и подкупи всевъзможни, дори в момента имам подкупи. И ще ви кажа защо правото е мъртво. Нещо, което сигурно ще ви прозвучи самохвално, но не това е идеята.
Аз не водя такава статистика, но може би повече от десет години нямам клиент в затвора. Повечето от вас, особено тези, които не са в наказателната сфера, не знаят какво означава това. Аз ще ви кажа. Това означава, че системата е тотално сбъркана и не работи. Това означава, че прокуратурата трябва да се ликвидира, защото не е нормално аз да нямам клиент в затвора. Това означава, че работата на прокуратурата е брак – пълен, тотален брак.
И като стана дума за брак на прокуратурата – не по смисъла на Семейния кодекс, няма как да не обърна внимание на изтичащия мандат на Сотир Цацаров, който за почти цели си мандат няма нито една победа. Присъдата на Иванчева, да обърна внимание, не е влязла в сила. Т.е. дори това не е победа.
Което означава, че това е първото нещо, което трябва да променим. За да има свобода, за да има право, трябва да има независим орган. Да, такъв орган е съдът, но той не е достатъчен, защото съдът е арбитър. И той трябва да бъде арбитър и нищо друго. Честно да си призная, мен ме дразнят част от въпросите, които задават на малцината магистрати, които се опитват да говорят публично. Аз се дразня чисто личностно, но задават им въпроси, сякаш от тях зависи нещо. Дори да зависи от тях нещо, то не трябва да бъде така. Защото съдът трябва да бъде безпристрастен и той трябва да може, когато му сложим на везните съответния казус, да прецени безпристрастно. И това е адски важно, без това нямаме нищо. Без това имаме Иванчева, имаме всички тези, които дори нямат обвинения за милиардите.
Това беше от мен, благодаря. Надявам се да се видим пак на барикадите.
