Даниел Смилов: Ако всички стоят настрана и мълчат за съдебната реформа, агресорите ще спечелят – Инициатива "Правосъдие за всеки"

Даниел Смилов: Ако всички стоят настрана и мълчат за съдебната реформа, агресорите ще спечелят

Даниел Смилов, политолог фотограф: Цветелина Белутова, Дневник

Даниел Смилов, политолог,
фотограф: Цветелина Белутова, Дневник

Интервю на Даниел Смилов за вестник Дневник

Месец след като правосъдното министерство представи промените в устройствения закон за съдебната власт и внесе промените в Конституцията, с които управляващите заявиха воля за съдебната реформа, вече могат да се обозначат средствата, които противниците на идеите ползват – бягане от професионалния дебат и атаки срещу министъра на правосъдието Христо Иванов (последният пример е заседание на Висшия съдебен съвет от миналата седмица, на което членове на съвета, сред които и главният прокурор Сотир Цацаров поискаха сметка от Иванов за негови думи и писаха за това и на премиера Бойко Борисов). По тази тема разговоряме с преподавателя от Софийския Университет и политолог Даниел Смилов.

Как ви изглежда общественият дебат у нас по важни въпроси -адекватен ли е, и защо не може да заинтригува общественото внимание извън някое скандално изказване?

– Oбщественият дебат е функция на политическата система+медийната среда+автономните граждански и обществени структури: университети, НПО и т.н. Във всяка една от тези сфери имаме сериозни структурни проблеми, така че не може да се очаква много високо качество на обществените дебати. Но дори на този фон в последно време се наблюдава определена истеризация на тона и личностни нападки далеч отвъд допустимото. Наскоро сравнявах английските таблоиди със сходните им издания у нас. Ние ги бием многократно по вулгарност на изказа и малокултурие на аргументацията. За съжаление, вината за този печален резултат не е само на тези, които капитализират на база евтини трикове като ШОК, БОМБА и т.н. Ситуацията е диагноза и за консуматорите на такъв продукт – т.е. големи части от обществото. Медиите може и да са криво огледало, но и първообразът не е особено лицеприятен. 

Конкретно как оценявате споровете за съдебна реформа  аргументите и контрааргументите?

– Сериозният дебат се състои далеч от общественото внимание, докато публиката е залята с информация за личностите от едната и другата страна. Най-вече от едната,защото статуквото в съдебната система се ползва от услугите на медийна империя, специализираща в ниския журналистически регистър. Съдържателните аргументи на противниците на реформата, например, са разнопосочни и взаимноизключващи се. Ето няколко примера:

 За да се постигне реформата на ВСС – разделянето му на две колегии  не е необходима конституционна поправка (БСП);

 За да се постигне реформата на ВСС е необходима не само конституционна поправка, но и Велико народно събрание(АБВ, а от скоро и ВСС);

 Поправките са незначителни, козметични и загуба на време по отношение на истинската реформа (БСП);

 Поправките са драматични  „изнасилване на Конституцията“ (по проф. Близнашки) и „овладяване“ на съдебната система….

Друго впечатление, което се налага, е, че основни говорители по определени теми стават институциите, които би трябвало да са обект на реформата. Водещ специалист по реформата на прокуратурата се оказва господин Главният прокурор. И,изненада: неговата позиция е, че каквото и да се прави,правомощията на главния прокурор не трябва да се пипат, не трябва да се поставя дори въпросът за неговата смяна, нито пък да се мисли за по-ефективни механизми за търсене на отговорност за драматични провали на прокуратурата. (Които, трябва да се каже, не липсват – от Костинброд до КТБ).

Първи специалисти по реформата на ВСС пък са неговите членове, за които основното е, че може всякаква реформа да се прави, но не и такава, при която те трябва да прекъснат мандата си. В отстояването на тази принципна и прогресивна позиция те стигнаха дотам, да твърдят че е необходимо Велико народно събрание за разделянето на съвета на две камери. Подобен непрофесионализъм сам би дал основание да им се иска оставката в една нормална конституционна демокрация.

Безспорно всеки има право на мнение: трябва да бъдат изслушани и самите институции. Но тяхното мнение трябва да бъде умножено по ефикасността, интегритета и професионализма, който са демонстрирали дотук. А като умножавате по числа близки до нулата, резултатът е също много малко число.

Има и недобросъвестност в аргументацията. Например, някой се хване за детайли в предложената реформа: явното гласуване във ВСС или намаляването на дължината на мандата му (от пет на четири години), например. И вместо да излага спокойно аргументите си срещу тези детайли, започва да громи реформата като цяло и екипа, който я предлага.Това е интелектулна недобросъвестност, изразяваща се в липса на мяра.

Търсеният кумулативен ефект от всичко това е да се дискредитира самата идея за реформа, както и екипа зад нея.

Разгледани поотделно, всеки един от изброените контраргументи е несъстоятелен. Но тиражирани масово, те целят да създадат впечатлението за обреченост на цялото начинание. Много е интересно, че „съпротивата“ срещу реформата идва най-вече от лобита със силни позиции в съдебната система. Политическата опозиция – БСП основно – не е флагман на тази съпротива. ДПС изчаква, като се надява да „изтъргува“ евентуална своя подкрепа за части от пакета.По този начин основните говорители се оказват или институциите обект на реформа, или ad hoc привлечени професори и гастрольори.

Успяват ли да се откроят смислени послания?

– Има ги, макар и не ясно откроени. За мен основният въпрос е: възможно ли е ново начало в съдебната система без революция  чрез еволюционни промени на съществуващата регламентация и практики? Конституционната поправка цели точно това – сериозен ремонт на автомобила, докато той остава в движение и може да се използва. Ще има скептици и в двете посоки – едни ще твърдят, че поправката е козметична, други – че е толкова радикална, че колата ще спре. Истината е, че тази поправка е възможност за институционални и персонални промени, която трябва да се използва.

Всички са убедени, че системата не функционира добре:затова пазенето на статуквото е загубена позиция. Имаме провали на органите, които трябва да наблюдават, оценяват и вземат съответните мерки по отношение на работата на съд и прокуратура. Прокуратурата се компрометира тежко в казусите „Костинброд“ и „КТБ“, но адекватна реакция от страна на ВСС нямаше. Съдът, за съжаление, е не по-малък проблем. Ключови дела се решават на формалистични основания, далеч от всякакъв здрав разум. Стигна се дотам съдилищата да се произнасят не върху вината на подсъдимия,а върху това дали е била предубедена или не долната инстанция. Ами ако самата последна инстанция е предубедена, какво става? Хората си задават тези въпроси и губят доверие в системата като цяло.

Вижте какви „казуси“ са се натрупали в съдебната практика и като цяло в прилагането на закона. Политик взел хонорар като хидроинженер, но не е в конфликт на интереси, защото макар да е взел хонорара след влизането на закона за конфликт на интереси в сила, е подписал договора за него преди това. Жената на министър-председател става подизпълнител на чуждестранен консултант, получил тлъста поръчка за реклама от правителството, но нарушение на нито един закон няма.

Ръководител на комисия, който си записвал кой да „удари“ по политическа линия в тефтерче, е съден за това, че не е качил на сайта на комисията някакви решения, а в хода на делото тефтерчето му е откраднато, докато вещо лице се облекчава в храстите. Млад човек има медийна империя, но юридически всъщност я няма, което не е в нарушение на нито един закон.Прокуратурата влиза в банка (след което следва масово теглене на пари от нея и фалит), за да предотврати измислен опит за убийство. Вътрешен министър, по времето на който разрешенията за подслушване са около 20 000, е съден, че е отказал използване на СРС. Банкер си раздава кредити на собствени фирми, а оттам на трети лица, но гуверньорът на БНБ не носи никаква отговорност за този пропуск в надзора,понеже е отговорен само заместникът му…

Един здрав разум би приел всичко това за някаква абсурдистка белетристика. Даниил Хармс вече е засенчен от нашата юридическа реалност. Докато това е така, гражданите не могат да имат високо мнение за съдебната система.

Все по-преобладаваща в говоренето за реформа на съдебната власт е агресията към министъра на правосъдието  вашето обяснение: статуквото се страхува и затова напада ва банк, или по-скоро е уверено, че промените няма да минат и оттам черпи кураж?

– Това е най-ниската част от конституционния дебат, за която са мобилизирани и хора със съответните таланти. Аз се възхищавам от упоритостта, търпението и жертвоготовността на министъра на правосъдието Христо Иванов. Дяволията е в това, обаче, че фокусирането върху неговите качества е една от стратегиите на противниците на реформата – да се отклони вниманието. Министърът има професионалната квлификация и най-важното – политическия мандат – да предлага съдебна реформа. Този мандат идва и от ГЕРБ, и от Реформаторския блок  – т.е. от двете основни партии в коалицията. Този демократичен мандат трябва да бъде уважаван, а симпатиите и антипатиите всеки да си държи за себе си.

Нещо повече, личностите, които добросъвестно изпълняват ясен политически мандат, трябва също да бъдат уважавани.Не заради самите тях, което е базово изискване на цивилизованост, но заради хората, дали им този мандат. Това пък е изискването на елементарната демократична логика. С две думи, признак на изключително ниска култура е персонализирането на темата за съдебната реформа.

Дали е белег на увереност или страх? По малко и от двете,защото битката далеч не е приключила.

Какво трябва да направи обществото, за да неутрализира тази агресия  видимо това не е дебат, а нападение? Как мислите?

– Рецептата е ясна: стоицизъм от страна на обектите на агресия и ясно изразена съпричастност към тях от страна на мислещите и отговорни хора. Ако всички стоят настрана и мълчат, агресорите ще спечелят. Мрънкането, обаче, не се брои за позиция: то е по-скоро печален хор в прослава на агресията.

Споделяне