Лозан Панов:
Време е да заслужим свободата,
а не да чакаме отново наготово

„Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“

17 април 2019 г.

Слово на председателя на ВКС Лозан Панов

Уважаеми дами и господа,

Обикновено исторически чествания често са били обличани в клишета и красиви думи за случващото се и за личностите, които са го създали. В този смисъл тържествата по случай 140-ата годишнина от приемането на Търновската конституция не са изключение. Съвсем естествено е тези, които днес създават историята ни, да се стремят да открият в огледалото на миналото отговорите си за настоящето. Обичайно историята играе своята социална роля в съвремието ни, затова неслучайно новите управленци често обичат да изваждат някои неща от нея, за да мотивират своята политическа теза, а други, които им противоречат, пък директно биват скривани.

Преди 140 г. Търновската конституция се ражда като един от най-модерните основни закони в Европа. А ключовата дума в нея по концепция е думичката „свобода“. Защо тогава на една България, със своята изключително демократична за онова време Конституция, малко по-късно ще ѝ се наложи да преживее множество нейни нарушения и няколко тежки държавни преврата?

В „Борбата за правото“ на Рудолф фон Йеринг – блестящо преведена от Кристиан Таков, може да открием един напълно адекватен отговор на този въпрос:

„Безусилно полученото право е като децата, донесени от щъркела. Което щъркелът е донесъл, може да се отнесе от лисицата или от лешояда. Майката обаче, която е родила дете, не дава да ѝ го отнемат! Така и народ, който е трябвало да отвоюва права и институции с кървав труд, не ще позволи да му ги похитят.

Затова може да се твърди: енергията и любовта, която един народ питае към правото си и с които го защитава, зависят от усилията и напрежението, които то му е струвало. Не простият обичай, а жертвата е, която кове най-здравата свръзка между народа и правото му.

Бог, който народ обича, не му подарява нужното, нито облекчава труда да го добие, а му го утежнява. Затова не се колебая да кажа: борбата, която правото изисква за да се роди, е не проклятие, а благодат.“

Колко красиво преведено от Кристиан.

Преди 140 г. нито турските завоеватели, нито руските „освободители“ в кавички са имали такъв основен закон. Защото Търновската конституция е заимствана от белгийската и в онзи исторически момент символизира ценностното и културно присъединяване към Европа, каквото е членството ни днес в ЕС.

Забележителни са приликите между историческите моменти, в които се случват приемането на Търновската конституция и приемането ни в Европейския съюз. В единия случай става дума за постосвобожденска България, която благодарение на чуждата помощ е свалила хомота на османското владичество и започва изграждането на основите на държавата. В съвременния вариант отново става дума за изграждане – този път на основите на демокрацията. Но случилото се за съжаление отново не е достижение на българските граждани, а е следствие на падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. Повдигането на Желязната завеса откри пътя към демокрация за страните от Централна и Източна Европа, сред които беше и нашата страна.

Обикновено уроците на историята се повтарят поне дотогава, докато не се извадят поуките от нея.

Животът на Търновската конституция в изминалите 140 години преминава през редица политически сътресения и изпитания – неведнъж суспендирана, забранявана, променяна и заличавана, защото така се случва винаги, когато правото и свободата са донесени от щъркела, а не заслужено изстрадани и осъзнати.

Даровете на щъркела рядко се ценят, защото така е устроена човешката природа. Затова уроците на историята напълно закономерно се повториха и тогава, когато щъркелът донесе възможността на България да се присъедини към Европейския съюз.

Да се очаква, че страната ни автоматично ще припознае и реципиира изстраданите исторически заслужени ценности, върху които са изградени старите западни либерални демокрации, беше наивно от страна на европейските ни партньори. В крайна сметка се оказа, че посткомунистическите държави бяха много по-готови за Европа, отколкото Европа за тях. Лицемерното в отношенията ни с европейските партньори постепенно създаде условия у нас да се изродят основни принципи, върху които се изгражда демокрацията.

Не бих могъл по-добре да изкажа това, което Валентин Брайков е направил за случващото се. Затова позволете ми да цитирам казаното от него преди време. Адвокат Валентин Брайков казва:

„В нивата на българското право навлязоха бесни глигани, които обръщат от корен отдавна посятото. През последните години сме свидетели на невиждан нормативен разврат, който посяга на хилядолетни европейски правни светини. С обратна сила брутално се отнемат права, придобити чрез класически правни институти по действащи закони.

Гледката може да се сравни само със спасителните лодки на „Титаник“, от които по-силните изритват слаби и безпомощни удавници, за да не се спасят.

Режисьорите на този спектакъл чували ли са, че законът е като библейски Завет, обещание – една тържествена свещена клетва на държавата към нейния гражданин?

Милеещите чеда на майка България първо трябва да спрат груповото изнасилване от глутницата вълци. Държавата започва и завършва със справедливостта! Да върнем Бога в храма, да стане справедливостта полярна звезда на българското право и да освети пътя ни за изход от блатото. Първата крачка е да пожелаем това.“

Вижте как го е казал Цицерон преди 2000 години:

„А видовете несправедливост са два. Единия проявяват причиняващите я, а другия – онези, които макар и да могат, не спасяват пострадалите от несправедливост. Защото който не защити пострадалия и не се противопостави на неправдата, ако може, е толкова виновен, колкото ако бе изоставил родителите си, приятелите си или отечеството.“

Върховенството на закона и разделението на властите у нас, уважаеми дами и господа, са силно компрометирани, а ключови държавни институции са завладени от частни интереси. Изпратили сме в парламента да ни представляват хора, които дори не искат да имат допир със съседите си и за тази цел си купуват отделен асансьор, макар формално тяхната функция е да бъдат изразители на народната воля, която да въплътят в правни норми.

Ако кажа, че независимостта на съдебната система и свободата на медиите у нас са под голям въпрос, ще трябва да добавя още нещо. Мракобесните времена в българското правосъдие тепърва предстоят, защото настоящият главен прокурор Сотир Цацаров вече се е прицелил в креслото на главния инспектор. Благодарение на правомощията, с които разполага тази институция, тя ще се превърне в поредното завоевание на олигархични интереси – така, както работеше българската прокуратура през последните седем години. Но затова пък у нас истинската корупция остава необезпокоявана и всепроникваща. У нас всички независими от властта са под постоянна атака, списъци на „врагове“ и „предатели“ висят по вестниците, а ксенофобията и омразата се превърнаха в управленска политика.

За съжаление онзи европейски елит, който направи през 2007 г. политическия компромис с приема на България в ЕС, считаше, че страни като България могат лесно и с помощ отвън да преодолеят тежката наследственост от тоталитарния режим, васален на Съветския съюз, и организирано-криминалния преход, и по тази причина не предвидиха реални санкции. Заради политическия компромис обаче, направен с приемането на България и Румъния, за двете страни бе предвиден механизъм за продължаващо наблюдение, в който не съществуват абсолютно никакви санкции.

В момента ставаме свидетели на изключително ожесточена борба за пълното подчиняване на съда, защото в системата все още има магистрати, които защитават достойнството и честта на тогата. Липсата на устойчива опозиционна група в настоящия Висш съдебен съвет всъщност показва, че в кадровия орган този процес върви към приключване.

За съжаление никой не може да каже със сигурност кога загива една демокрация, кога една правова държава се превръща само в празна опаковка. Няма определена мярка, но събитията в България от последните години ми напомнят историческия контекст, в който се е развил националсоциализмът.

Какво може да стори в една такава ситуация председателят на Върховния касационен съд, на тази върховна съдебна инстанция? Всичко, което му е останало, е словото. И все пак, той не може да остане „аполитичен“, тъй като спазването на Конституцията се е превърнало в политически въпрос, par excellence.

Това, на което е разчитал нацисткият режим, са лоялните съдии, които с готовност участват в трансформирането на либералния германски закон в инструмент за подтисничество, дискриминация и геноцид. Тази цел е постигната без съществено вмешателство в дейността на съдилищата и без предприемането на драстични дисциплинарни мерки срещу съдиите. Хитлер е ненавиждал съдиите.

След отправена в нацистката преса критика към съдия, който дава възмутително лека присъда от 5 години лишаване от свобода на мъж за убийството на съпругата му, Хитлер се обръща пряко към съдебната власт с речта си в Райхстага на 26 април 1942 г. Наред с други неща той казва:

„Очаквам от германската правна професия да разбере, че не нацията е тази, която служи на нея, а тя е тази, която служи на нацията. Отсега нататък ще се намесвам в такива дела и ще отстранявам от длъжност всеки съдия, който очевидно не разбира това, което изисква от него времето, в което живеем.“

Според военния трибунал на САЩ в Нюрнберг „този заплашителен изблик на фюрера заличава последните следи на съдийска независимост в Германия“.

Не всички съдии обаче са съучастнически настроени и са слуги на режима. Някои от тях му дават отговор именно в качеството си на съдии. В тази връзка норвежкият колега проф. Петер Гравер разказва историята на Лотар Крайсиг – най-известният германски съдия с опозиционни възгледи от времето на фюрера. От публикуваните едва през 2011 г. биографични бележки на Крайсиг разбираме следното: „През пролетта на 1933 г. си написах оставката. Изброих множество случаи на допуснати от прокурори нарушения на най-елементарни процесуални правила – както чрез действие, така и чрез бездействие. След безсънна нощ осъзнах, че подобна стъпка би била твърде лесна. Тя би означавала противоречията да потънат в забрава и би отворила широко поле за действие на отклонилите се от правилния път“.
Същият този съдия при поставянето на портрет на Адолф Хитлер в сградата на съда на 1 май 1933 г. напуска церемонията в залата в знак на протест. Съдията е изключен от програмата за продължаващо обучение за това, че на официално събитие не отправя три пъти на висок глас поздрава „Хайл Хитлер!“.

Няколко месеца по-късно съдия Крайсиг купува ферма извън града и подава молба за преместване в съд, който се намира в близост до нея. Министерството се възползва от тази възможност да се отърве от непокорния съдия и удовлетворява молбата му. В началото на 1940 г. Крайсиг разбира, че е в ход преместване и последващото умъртвяване на институционализирани лица с умствени увреждания под негов съдебен надзор. Съдията счита, че това е крещящо нарушение на закона и пише писмо в този смисъл до председателя на съда. В това свое писмо той отхвърля максимата, че „законът е това, което служи на народа“ и описва доктрината като „всяваща ужас“, тъй като позволява брутално навлизане – без да съществуват подходящи законови гаранции за защита – първо, на концентрационните лагери, а след това – на институциите за лица с умствени разстройства и психични заболявания, в основни сфери в живота на личността и обществото.

Председателят на съда настоява Крайсиг да оттегли писмото, което той отказва да направи. Тогава му е наредено да проведе разговори в министерството на правосъдието. Според заключителните думи на министъра на правосъдието след тази среща „човек, който не може да приеме волята на фюрера като най-висш източник на правото, не може да заема съдийска длъжност“. Според проф. Гравер от една страна, фактът, че по времето на нацисткия режим е имало такива съдии, буди надежда. От друга страна обаче, униние буди обстоятелството, че тези съдии са единици, особено предвид крещящата несправедливост на разбирането на закона и действията, които предприемат нацистите, и тяхната отдалеченост от всяко разумно тълкуване на принципа на демократичната държава в рамките на западната правна традиция.

С примера, с който си послужих, бих искал да провокирам размисъл и най-вече дебат за състоянието на правовата ни държава. В тази връзка бих искал да припомня и експеримента с жабата, която, ако бъде хвърлена в тенджера с гореща вода, веднага изскача, ако може. Но ако бъде поставена в студена вода, която постепенно се затопля, тя си остава спокойна, докато умре. От случващото се, което ни заобикаля, едва ли би било преувеличено, ако кажа, че горещата вода, в която е потопена правовата ни държава, е малко преди точката на кипене. Бедата е, че затоплянето на водата се случи с неумелото съдействие на Европейската комисия, докато останалите държави членки на ЕС стоят встрани и безпомощно наблюдават. Такива, за съжаление, са съдбите и на други посткомунистически членки като Унгария, Полша, Румъния. Затова предлагам, докато тръпнем в очакваме на поредното неумело съдействие, да си припомним приказката за неволята. Мисля, че всички я знаем.

Уважаеми, дами и господа, време е да спрем да се препъваме в един и същ камък, който историята мъдро ни препречва. Време е да заслужим свободата, а не да чакаме отново наготово. Завоевателите на правата и институциите ни вече не са в състояние сами да се спрат, нужна им е помощ. Време е свободата ни да дойде на бял свят по естествен път, а не отново да чакаме щъркела.

Само тогава, когато си заслужим правата, те ще се превърнат за нас в истинска ценност. В тази връзка, позволете ми, да завърша с един цитат от Кристиан Таков, светла му памет. Да си боец за право е нещо много важно, но какво казва той:

„Да не си борец за право, значи да си негов убиец. Защото времето е разделно, границите са ясни и няма спор кои са лошите. Със сигурност измежду тях са безразличните. Оттук нататък има само два пътя – на борба за правото и на предателство към него. Ние не избираме дали да се впуснем в тази борба, избираме само на коя страна ще застанем. Времето решава дали да помни или да замъти временните ни предателства към нея. Съдбата пък избира, колко дълго ще ни позволи да я продължим. Спечелването ѝ е немислимо, но спирането ѝ – позорно“.

Благодаря за вашето внимание.