„Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“
17 април 2019 г.
Слово на Арман Бабикян
На всичките си клиенти обикновено казвам да не четат. Този път аз ще чета. Тоест ще постъпя непрофесионално.
Мислех да кажа нещо важно от гледна точка на почтеността. Аз не съм юрист и мисля, че това е добре да се знае. Но реших да кажа нещо друго. Аз съм арменец и го уточнявам за прокурор Иван Гешев. За всички останали съм просто български гражданин.
Иначе аз съм консуматор на правосъдие. Между другото повечето българи са такива. Нормите кое е редно и кое не сигурно са описани в религиозния морал и етика. Останалото обаче се нарича закони! Качеството им се измерва може би с броя поправки в Народното събрание и с годността им да бъдат прилагани, знам ли.
За рейтинга на парламента не искам да говоря, ще се отплесна в мои професионални сектори. Но вече сме пред проблема да се създават общи закони за частно ползване и това е страшно за обществото. Не, не се нарича лобиране! Знам, че го пише във вестниците. Защото и това е регламентирана дейност, различна от рушвета. Апропо, у нас лобирането не е регламентирано изобщо. Имаше някакъв нелеп опит на Новото време преди много години. Така и мина и замина, горе-долу като Закона за проституцията.
И най-съвършената машина в ръцете на дивака се превръща в куп желязо. Ние сме в тази хипотеза, защото и добрите, и лошите закони се прилагат и изпълняват от хора. Точно те са под натиск, точно те са пристрастни, точно те работят по силата на неписаните правила на олигархичната омерта, която партийните велможи налагат. И аз мога да кажа любезно, че не всички са такива, че има почтени администратори, че има почтени прокурори, съдии…
И какво от това? Знам, че е вярно. Какво от това, след като цялата система изглежда, че не дава справедливост. Ето, вижте – „правосъдие“. Има една друга дума „православие“ – някакви хора, които право славят Господа. А тук може би трябва право да съдят хората. Не знам как ни се удават тези неща, изглежда не.
Но усещане за справедливост няма. Усещането е имагинерно понятие, като усещането за корупция. Помните ли? Имахме само усещане преди апартаментите, а сега вече имаме и реалност.
Отпреди 30 години, според мен, нямаме правосъдие. Не в последните години, не при последния прокурор. Абсолютно ми е все едно какъв е Цацаров. Всичките главни прокурори изглеждаха по този начин. И мен утре да сложите за главен прокурор, сигурно ще изглеждам по този начин. Така е конструирана системата. Проблемът не е нито в Татарчев нито в Цацаров, все ми е едно. Знам, че има хора и цели политически сили, пристрастни в това да размажат физиономията на този човек. Добре де, утре ще сложим друга такава.
Отпреди трийсет години, когато касапите от концлагерите на комунизма в България не бяха осъдени – помните ли, а се возеха в трамваите до нас… Кой да вярва в правосъдие? Даваха ги на прасетата. Аз не съм пещерен антикомунист, но някъде там хората се усъмниха – има ли правосъдие? Не възмездие, а правосъдие.
Помните ли фалита на много банки? Не на КТБ, на многото банки. Дванайсет, тринайсет ли, колко бяха? Парите им ги няма, банкерите ги няма. Някой в затвора? Помните ли пирамидите? Които изсмукаха парите на хората като прахосмукачки. Нищо не ни се е случвало с правосъдието в последните години, моля ви се. Не го е имало. Босовете на мутренските групировки? Ако те не се застреляха един друг… Някой да е в затвора? Имаше по едно време някаква реплика, че Цветанов ги ровел като картофи там, в нивата. Няма осъдени.
Днес системата сюблимира и рухва под собствената си тежест, защото гнилите дъски не държат. Ето ви пример. Ако утре се окаже, че на последна инстанция Иванчева е виновна, ще повярват ли всички? Аз мисля, че не. А ако се окаже, че е невинна на последна инстанция, ще повярват ли всички? Мисля, че отново не. И в двата случая отговорът е не. Това значи, че никой не вярва в правораздаването. И да, днес никой не вярва на правораздаването у нас. Независимо от всякакви европейски доклади, Държавен департамент на САЩ – не вярват.
Апропо, защо аз, ако съм Европейският съюз, трябва да дойда и да свърша работата на българите? Това не го пише в договора за присъединяването. Ние трябва сами да си свършим тази работа.
В България никой не вярва, че правосъдната система завършва с независим арбитър, който преценява дали са престъпени законите на страната. Толкова е просто. Нещо повече, виждат, че престъпността на бедните и маргиналните не се лекува с образование, закони и превенция, а с рокери, палежи и съборени къщи. Престъпността на големите е нелечима, защото те решават кога да спре един строеж, кога да се проучва шистов газ, коя фирма да се „разкара“ от магистрала Хемус, кой да е председател на парламента, на кого да се построи частен стадион с държавни пари. За какво да говорим за големите?
Останаха онези по средата, може би ние сме някъде там, които имат избор да се страхуват или да не се страхуват.
През 2010 година станах жертва на дребна джебчийска кражба. Откраднаха ми коледните надбавки за хората във фирмата ми, бях ги взел от банката. Казаха ми да не се занимавам, защото няма смисъл. Джебчии, дрън-дрън, г-н Бабикян, моля ви се. Аз идиот, взех праволинейно решение. И си казах добре, аз ще ги преживея, но ако откраднат пенсията на някоя баба, тя какво ще прави?
И, като примат, напред към системата. Установих сам виновните, сам намерих видеозапис от заведението, в което ми ги бяха откраднали, занесох го в полицията. После се разпознавахме, съдихме се с години. Сега сме 2019 година. Не съм получил парите си, но от нещо дребно направих извод, че за нещо едро е направо абсурд да се чака справедливост и то при положение, че почти се самообслужих. Представяте ли си Нюрнбергският процес да беше продължил девет години? Или Лайпцигският – за тези, които мислят по друг начин. Аз говоря за джебчийство, комедия.
Не съм тук, за да се оплаквам. Давам най-смешния пример, за да покажа безсмислието от съществуването на системата в днешния ѝ вид. Системата има сили само да се защитава и нищо повече, и то ако нас не ни е страх, иначе няма кой да я нападне. Страхът на юристите е, че те ще бъдат обвинени в незаконни действия, ако поискат промяна по груб и насилствен, протестен начин. Страхът на не юристите като мен е, че ще загубят, ако не успеят да преборят системата.
Ейбрахам Линкълн е казал някога: „Вероятността да паднем в борбата не трябва да ни пречи да оказваме подкрепа в кауза, която смятаме за справедлива. На мен тази вероятност няма да ми попречи.“
Та, преценете вероятността и решете дали искате децата Ви да наследят проблема, който цял ден днес обсъждаме. И после им кажете, че ги обичате.
